asl-bg.com

Твоето творчество :: Айде нещо и от мен .

Heihachi_Mishima - 18.12.2005 12:02:45
Заглавие: Айде нещо и от мен .
Двнс ми казаха да взема да публикувам нещо от мен. Надявам се да ви хареса.
Изгубен сред живота аз съм в светлината. Мрак съм, а в мрака светлина губя всяка. Бавно гасна като като пламък на кибрита и ще дойде краят най-мечтан от всички.

Като скитник бродя из душата си - поруган, уплашен, беден и измъчен от дълбините на изгубените светове на умрелите мечти като призрак аз се рея в нищетата.

Скрит в душата си търся моя свят - къде изчезна той, стопи се в забравени мечти и не може да се възроди отново, няма да се върне вече.

Копнея за любов, но няма - душата ми умира, зная, непотребен съм за вас. Простете ми! Аз моля ви от душа, знам че аз съм нищо и така ще бъда.

И надеждата ми е смъртта - по-красива от кошута, по-нежна от майчината ласка, тя е краят на моите мъки, след нея няма нищо, колко красиво само.

Аз искам да рисувам, а нямам ръце, искам да творя, но няма къде, искам да крещя, но никой не ме чува, искам да прогледна, но нямам очи, искам да живея, но нямам живот!

Немощен скитам из пустинята на Хадес и гледам мъката на грешните, а не мога да помогна, да облекча мъките им! Искам, но не мога, немощен съм аз и скоро ще умра.

Живота гледам аз през витрина, картините на съдбата изтъкани с труд и мъка, тъкани с години, изрисувани красиво и изящно, а моята картина бялото платно е.

И се моля всеки час смъртта да дойде да ме отнесе от тук, от този пуст затвор, нека свърши моята мъка. Но уви, моето наказание е да скитам сред вас.

И все пак аз тайно чакам да удари моя час, да дойде краят най-мечтан.
Защото знам че това е най-мечтаното за мен.
eliza - 11.01.2006 18:11:32
Заглавие:
браво страхотно е Смеещ се
Bluefan - 11.01.2006 19:19:22
Заглавие:
Браво!!!Наистина е страхотноооо!
Lost_Souls - 11.01.2006 23:08:31
Заглавие:
Чете ли ви се критика ?
А , аиде някои друг да я напише ... аз нямам думи .. Влюбен
Heihachi_Mishima - 13.01.2006 16:45:08
Заглавие:
Благодаря ви радвам се , че ви е харесало може по нататък да кача и другите :))
Heihachi_Mishima - 17.01.2006 15:55:52
Заглавие:
Слънцето града огрява и пламват хиляди души.
И отново към любовта и щастието летят, но една
Душа към това не се стреми, една душа от всички не гори,
Една душа бавно гасне и никой няма да я забележе.

Моята душа отдавна не гори, отдавна на пепел се превърна.
Своето сърце аз заключих, а ключа отдавна съм изгубил
И не знам дали човек съм, защото обичта за мен е нещо чуждо и всеки ден покрай вас минавам, но уви, никой мен не вижда.

И ще дойде момента, в който аз от тук ще си отида, краят на мечтан ще дойде, ще напусна аз света на лицемера, знам, че никой една сълза не би пролял, дума за мен не би проронил, немеслимо слънцето пак ще си изгрява но една душа няма да огрява...


Посвещава се на най-добрата ми приятелка Lanfear^
Lost_Souls - 17.01.2006 19:33:54
Заглавие:
Хм .... това ти произведение започва прекалено ... комерсиално ли как да кажа ... сякаш са изпяти много такива песни и незнам ... хубаво е ... но първото е по добро ... много по добро ... незнам ... аз така го чувствам ......
fencheto - 17.01.2006 20:13:10
Заглавие:
Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.
Heihachi_Mishima - 21.01.2006 08:56:24
Заглавие:
Мракът бавно завладява града, денят за кой ли път се прекланя пред ноща
И когато падне мрак душата ми ридае и вървя по тъмните пътеки на живота

И вървя през мрака без посока просто минавам за кой ли път от тук?
И всеки път ви виждам разплакани очи черните души всички вие след мен вървите но защо?

И бавно и дъждът дава воля на болка и тъга изсипва по земята хиляди сълзи и като река те отмиват болката в душата и на лицето бавно пада горящата сълза и със дъжда се слива.

Все така силно продължава да вали заглъхват виковете тежки и болката сякаш в мен умира дали? Няма никога да ме остави тя. С мен редом винаги върви нали трябва да боли?

Мракът в своето траурно було ме пови и сякаш вече не боли. Сякаш краят е това дали ще има светлина или тихо ще заглъхне всичко? Дали за мен някой ще ридае?

Едвали всеки тук ме мрази защо тогава да стоя?
И дъждът вали ли вали отмива мойте грехове и гаси бързо надеждата и няма нито болка нито страх само радост че от тук си тръгвам.

Мракът е разцепен за последно светкавицата блесна някаде в далечината и освети всичко. За последно ги видях как прокрадват се през мен болка и тъга и до последния ми час с мен са те.

И това е краят мракът няма да ме пусне няма ад и рай няма болка няма радост.
Няма бедни и богати няма тъжни и щастливи
Няма никой като мен .

Изгрява бавно слънцето печално и тъжно живот на всички раздава не ще погледне там където мрак се крие. Ще огрее тез които за живот са жадни но не и мен.
SlAn4iCe`f - 21.01.2006 10:46:17
Заглавие:
Ей, наистина имаш дарба да изразяваш чувствата, които те измъчват! Прекрасни стихове, наистина. Заслужават похвала. Но да показваш, че страдаш за накой, които не те заслужава е пилеене на време! И все пак справил си се прекрасно :)
manicheto{P} - 21.01.2006 11:02:57
Заглавие: Айде нещо и от мен
Значи причетох това което си написал много ми хареса и искам да ти кажа,че много добре се справяш и не се отказваи да пишеш Смеещ се
Heihachi_Mishima - 22.01.2006 08:15:04
Заглавие:
Нямам намерение да спирам по принцип имам още много такива на компа но съм решил да качвам най-доброто
Heihachi_Mishima - 24.01.2006 21:33:34
Заглавие:
Дори и в най-студения ден едно нещо ще гори
Дори и в най-студения ден едно нещо ще живее
И не е любовта която всички чакат не е щастието за което всеки се бори.

Едно нещо ще живее вечно и това нещо е безкрайната човешка злоба
Тя няма да напусне нашия свят няма да спре да руши човека отвътре

И в най-студения ден няма да проявим човещина дори и тогава ще подминаваме просяка с безразличие и сърцата няма да трепнат от бедните детски очи вперени с надежда в теб

Дори и в най-студения ден няма да си човек а животно свито от злоба търсещо само подслон да живее от ден до пладне да чака поредната жертва
Дори и в най-студения ден ти не си човек
Fluppy - 28.01.2006 00:21:01
Заглавие:
Хм, изглеждат ми като творби на някой подтиснат човек... знам ли. Пък и на моменти се губи смисъла Усмивка Може пък аз да не разбирам нищо от "поезия", кой знае Намигащ
Heihachi_Mishima - 29.01.2006 10:33:58
Заглавие:
Нормално е понякога да не се разбира смисъла по-принцип аз си знам смисъла ако някой друг го разбере няма да е лошо не се притеснявай не си единствения който го губи
Fluppy - 29.01.2006 15:36:20
Заглавие:
Не бе, бате, то не е аз да го губя... Ти иначе си пиши Смеещ се
Heihachi_Mishima - 30.01.2006 21:34:04
Заглавие:
Няма проблеми щом казваш
ще пиша Смеещ се
Heihachi_Mishima - 01.03.2006 18:37:47
Заглавие:
Няма да го забележиш той плавно се прокрадва незабелижим за много все остава
Той е на картина някоя фон безкраен до болка едноцветен и незабележим

Очите ясни все напреде гледат със надежда търсят нещо но уви не виждат
Като призрак се носи из пустия град а в душата кънти тъжната песен на тежък живот

И от какво ли подплашен все от пътя криви не поздравява не говори не живее
Отдавна в гърдите си носи тежкото гранитно сърце и уви то все тъй студено седи

И вечер прага свещен прекрачва още една обречена душа се прибра във гробо злокобен и черен
На трона свещен вечно седи облян в ярка тъмнина с гробната тишина си говори

Понякога на гости идват и старите спомени миговете на щастие изминалите дни
И коварно напомнят за грешки тревожни за грехове непростими

И тогава черната ръка на смъртта отново студеното сърце притиска с надеждата поне още една сълза да изтръгне и да откъсне завинаги една пуста душа

Но уви отдавна сълзите пресъхнаха мечтите избягаха приятелите го предадоха и сякаш нещо от самия него вече липсва само тъгата и болката остава окончателно да сломят последната съпротива

И ето идва края мечтан последната сълза се пророни гореща и топла прогори лицето човешко бавно се свлече на пода студен земята нежно я приюти и вече няма връщане назад

И това беше края нямаше какво да се губи всичко отдавна в миналото остана последния приятел смъртта остана с плаха усмивка бавно го прегърна и в тъмнината злокобна бавно всичко започна да се топи
Heihachi_Mishima - 09.03.2006 18:25:22
Заглавие:
Поняко се чудя кой съм или какво съм
Всичко винаги е някак си далече и колкото и ръка да протягам да докосна на момента всичко се стопява и само блянове остават

Дните минават и бързо и бавно и тъжно и жарко с усмивки или сълзи с красота и тъга минават и минават и знам само едно те никога няма да се върнат отново

И винаги от високо гледам всичко на планината на Валхала вечно стоя сам дните си минават и бавно редят се и ден и нощ обгръщат всичко раждат и щастие и тъга

И минават ли минават покрай мен понякога със звуци прекрасни понякога тъжни и жалки
Напразно опитват се да събудят отдавна мъртвата душа на поробения ум

Няма красиво и грозно няма тъжно и щастливо всичко отдавна замря в празна и пуста душа и често често идва въпроса какво остана от мен
Няма ден в който да не се питам какво е останало от мен има ли нещо човешко
Но уви отговор не идва и само аз съм съдник на ранена душа на разбити мечти

И няма живот всичко идва само да наранява да краде парче по парче от душата и спираш да чустваш спираш да се усмихваш и бавно всичко замира огънят бавно гасне без пламък

Ден след ден се надявам на този връх да дойде някои до мен да покаже че не съм сам да върне нещо човешко но уви не идва и бавно нещо човешко гасне и няма да загори отново

И когато всичко свърши когато и последния удар в душата отекне тогава аз ще се превърна в мономента на безразличието вкаменен от вечната болка и самота

Няма да осещам топлия полъх на деня няма да чуя прохладния полъх звездите няма да светят и слънцето няма да грее всичко ще е ненужно и винаги далечно
mari_666 - 15.03.2006 19:23:29
Заглавие:
Страхотно е.Не искам да звучи като банално! Но е така наистина е много хубаво!Сигурно са ти го казали много хора но нека го кажем още веднъж браво в това няма нищо лошо!Само не се лаская много но ти си голям талант!!!!
MUSTANG - 15.03.2006 19:59:31
Заглавие:
Браво браво многого яко си го измислил!
Heihachi_Mishima - 18.03.2006 19:54:56
Заглавие:
Вятърът бавно погалва косите нежно събужда ни пак и към живота отново с надежда гледаме стискъме юмруците и към светли и красиви мечти се стремим поредния ден със живота започва и ние сме готови да се борим отново

Бавно света се изправя и почит към деня отдава бавно и тромаво престъпваме прага на ранната зора и към светлината отново вървим и ранното утро гали лицата ни бели и подготвя ни за тежкия ден отново борбата с живота започва

Вървим по прашния път стъпките тежки ехтят и смело и дръзко крачим с надежда и сила бодрия дух в гърдите напира и с все сили вървим за мечтите се борим и щастието търсим по вечния път на живота ще дирим радостта на душата

Слънцето отдавна заело своя трон на върха на небето гори милиони души с лъчите си жарки сълзите топи мечове златни в телата забива но никой не унива глава не навежда и напред върви ли върви погледът се шири далече далече

Вървим и слънцето изостава нейде назад бавно пада позорно разбито се крие в далечината и от печал само небето прогаря и кървави следи оставя до края на хоризонта аленото небе ни остава там до където граници няма и небе и земя в нежния танц на залеза се обгръщат

Така ще вървим всеки ден докато можем за да видим отново и отново как небето се доближава до земята и ръка за ръка повеждат света към края на деня и неусетно плаха усмивка се появява на лицата победоносния вик в душата ехти

Докато сме живи със зората ще вървим докато можем да ходим ще тъпчим прашния път флага на мечти и надежди ще развяваме с вдигната глава напред към бъдещето все ще гледаме докато можем ще вървим после ще пълзим в срещата със смъртта ще се усмихваме защото знам че в битката с деня слънцето сме победили
madam_pomfi - 18.03.2006 22:05:19
Заглавие:
И да ми харесва и да не ми харесва не мога да кажа че не ми харесва,защото ще обидя автора,но в този случай не мога да го обидя а са мо да го поздравя и да му кажа едно голямо БРАВО!Хареса ми имаш ли си хъс всичко се постига!
Heihachi_Mishima - 28.03.2006 21:16:08
Заглавие:
Вървим отново редом с тебе горди смели винаги препятствията на живота прескачаме двама в очите само гордост смелост и любов се вижда.

Протягам ръце отново да те прегърна да прокарам ръка по нежното тяло но изведнъж всичко се стопява коварната реалност се прояснява и отново съм сам

Събуждам се и осещам нещо горещо по лицето дори и на сън явно съм плакал все за тебе все за тебе изминаха години но все още те виждам все още те пазя в мен

Но ти не си до мен вече празен отдавна света около мене свети дори и желаната смърт върви все по-далече само споменът скъп за тебе остана и вечната горяща мъка

Вятарът всеки ден твоето име ми шепне небето рисува лицето ти светло да бях птица към теб щях да летя но отдавна не мога забравил съм как да летя
Коварни са ударите на съдбата старите рани само дълбае дълбае дълбае
Какво още от мен се иска душата живота?
Вземете ги ненужни за мене са вече

И отново пред надгробния камък на колене падам за прошка едничка се моля студения камък от мъка прегръщам само за прошката моля прости ми

Всеки ден за прошка една ти се моля за непростимия грях който сторих и няма и ден в който за това да не плача но нямате вече от тогава насам вали ли вали

Миг след миг секунда след секунда ден след ден само за прошка се моля и някъде вътре във мен нещо ехти и напомня за постъпката моя безмислен остана така и живота

Отдавна на колене вече паднах глава към смъртта смирено съм свел но и тя гнусно от мене се дърпа и оставам си сам и далечен в пустиня от човешката радост.
SlAn4iCe`f - 01.04.2006 18:00:54
Заглавие:
Да найстина са много хубави , стилът ти е страхотен и определено имат потенциал, явно страстта с която пишеш е наистина много силна и безкрайно много ми харесва смисъла който влагаш и ако го разбирам правилно, реално погледнато стиховете ти са прекрасни, дори да звучи банално!
Heihachi_Mishima - 02.04.2006 16:30:05
Заглавие:
Там някъде из студената пустощ сред живите мъртъв се раждам човек по различен от вас като сянка все се прокрадвам незабелязан в живота ваш и понякога кътче от вашата душа ще си почина после ще стана и ще си замина

През годините дълги душата моя затвор е градяла решетките изваяла от страхове провали и болки и в поредния ден когато скитах сред вас и за малко любов копнеех тя коварно ме тикна зад решетките здрави и наказа ме там до живот

И от тогава насам през решетки гледам как бавно отминава целия ми живот от високата кула през едно малко прозорче гледах как хората живеят и креят как се раждат и мрът как се радват и плачат обичат и мразят

Аз отдавна бях осъден това да не изпитъм но въпреки всичко с надежда гледах слънцето което отдавна не топли а кара ме да треперя леденето сърце и капка не проронва то просто не тупти дали за добро или зло съм в този затвор

Понякога долу на входа виждам как някой се мъчи да влезе да разбие оковите тежки със свобода да ме дари но уви просто не може понякога бури се разразяват и заедно с тях и аз крещя недоволствам против оковите тежки

Когато вечер заспивам на леглото твърдо студено мечтая само за една прегръдка човешка само за една усмивка само за секунда дори да стопли сърцето човешко но освен луната друг с мен не плаче

Понякога когато бурите заглъхнат и слънцето победоносно изгрее вместо дъга виждам твоето лице с красива усмивка през прозорчето малко ръка протягам да те достигна да те прегърна и само още миг и ще те достигна и тогава.......

Тогава се събуждам оглеждам се в мрака опипом си спомням къде съм навън отново бурите силно крещят и бавно от очите сълзи закапват странно нима са останали още в този затвор останаха само сълзите

Понякога чакам някой да дойде и да ме освободи представям си как ще имам живот изпелнен с любов как ще мога да живея как вместо да треперя от слънчевите лъчи да се топля и просто да бъда с теб но само със празна надежда ви чакам

Някой ден болката ще стане толкова силна че затвора ще срине високата кула ще падне и някъде там в отломките ще пише „Моля ви милост” сред развалините ще разсте живот от паметника на болка и мъка
vidin4ankata - 02.04.2006 18:38:00
Заглавие:
Хе - хе изненадващо много ми хареса това - последното. Ако имаш още ги публикувай!
Heihachi_Mishima - 07.04.2006 19:32:00
Заглавие:
Чуваш ли как светът се смее как живее можеш ли да видиш как красиво слънцето изгрява можеш ли да видиш свода небесен можеш ли да чуеш нежната песен на птиците

Уви не мога сякаш отдавна не живея слънцето да видя не можах бързо ослепи ме то свода небесен също пропуснах а красивата песен проглуши ме

Сега скитам из тъмните празни улички блъскам се в стените студени и съм обърнал гръб на света както и той отдавна от мен се е отрекал опипом с ръцете пътя намирам

Не знам кога е ден или нощ не чувам говора човешки нито песента любовна не мога лицата ви да видя просто свит в ъгъла студен аз плача огорчен от теб съдба злокобна

А само как мечтая очите да отворя да видя светът далечен да погледна слънцето горещо да видя нежната луна да видя чертите човешки как мечтая само
Напразно напрягам слух да чуя някой глас да чуя мелодия на някой птица но в този живот омразен приятели двама си имам единия е вечния мрак а другия злокобната тишина
Gnosis - 08.04.2006 19:58:48
Заглавие:
Много добре пишеш, но не това е най-важното, а че умееш да изразяваш чувствата си по неповторим начин. Когато чета твои стихотворения почти чувствам, това, което пишеш. Аз също се опитах да изразя тези емоции, но ти си се справил перфектно.
Heihachi_Mishima - 12.04.2006 10:21:51
Заглавие:
Благодаря ти много радвам се че съм успял да ти покажа моя свят
vidin4ankata - 12.04.2006 13:34:18
Заглавие:
fencheto написа:
Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко. ...


И аз тва казвам! Помисли си за професията на поетеса!
Heihachi_Mishima - 12.04.2006 17:31:08
Заглавие:
Ами виж поет мога да стана ама поетеса малко трудно ще е Усмивка
poli_R - 12.04.2006 18:46:31
Заглавие:
Браво!!!Страхотно е !!!
Heihachi_Mishima - 21.04.2006 22:25:34
Заглавие:
В нощ като тази легенди се раждат в нощ като тази съдби се градят
В отробата тъмна демон злокобен расте и като ангел с огнени крила само на пепел ще остане

Ноща черна и тиха мащехата на грешните души колко нежно все ни приютява и заедно с нас в тишината служа жалните песни едва едва стенещи от душата

Луната ще изгрее бавно нежната прегръдка на ноща ще разтвори и жално с нас ще стене ще освети белезите по душата старите рани отново ще закървят

А там някъде в мрака рамо до рамо се спотайват смъртта и съдбата в ръце стиснали вечния меч на живота и вилита на смъртта и чакат ли чакат поредната душа да отнесат

Нощем може да чуеш жалните песни в мрака оковите ще тракат някой ще проплаче рев страшен ноща ще разцепи после виновно ще замлъкне и така до мига на светлина
S_A_N_N_Yf - 23.04.2006 11:55:13
Заглавие:
Аз и ти сме разбери,
никой нас не ще ни раздели,
нашата любов не ще се промени,
щом до мен си ти
и щом няма кой да ни раздели!
ОБИЧАМ ТЕ!!! Плезещ се
Heihachi_Mishima - 23.04.2006 17:03:10
Заглавие:
Готино стихче ама мисля че не на място
Heihachi_Mishima - 06.05.2006 16:43:37
Заглавие:
Нощ изгаряща и греховна нощ на сенки и раздори нощ на несломима болка бавно спуска се над теб
Мракът нежно те поглъща нямаш сили ти да викаш да крещиш спокойно потъваш дълбоко

Очите бавно затваряш но от тях още бликат сълзи раните още кървят а белезите силно горят
В безсърдечния град на раздора и хаоса искрица любов все носиш

Поруган от обиди и присмех бавно загасваш няма живот за твоята душа само хаос от сенки през теб вечно минава а в живота нещастен злокобната смърт само следи ти оставя

Що за живот е това болката и грехът на някой друг да носиш стократно някой друг все да ти диктува пътя на твоето житие няма ли свобода за изгубените души на грешни и слепи

Някой ден в тъмата ще заглъхнеш и ти ще умреш от чужди рани в душата си други спомени ще таиш спомени ала чужди дъждът спокойно ще измие скръбта по лицето без спомени тежки
Heihachi_Mishima - 07.05.2006 21:55:33
Заглавие:
На къде е тръгнал този свят на мизерния живот окови все да слагаме на болката лицето все да помним за смърт да молим все с надежда че някой ден няма да сме тук

Можем ли живота да измерим в плавните движения на стрелките може ли да го затворим по календари дали за това сега не си мъсти дали за това сега не страдаме от него

Животът трябва да се мери в моментите на свобода в миговете на любов в звуците на смях в моментите изпълнени със светлина и когато дойде властникът жесток да сме готови

Ако сложим на везната на живота радост на една страна срещу нея да стои тъгата кой мислите ще надделее явно съдбата която в душата ни слага безброй сълзи и обиди

И понякога в мрака ще плачеш с усмивка ще приемаш грубата и студена реалност от болка цял ще трепериш докато спреш да осещаш докато спреш да различаваш илюзия или реалност

И неимоверно някъде в теб болка и тъга ще изсписват няма любов за мен и всеки погледнат ще бъде стопен всяка мечта ще загине всичко за мен ще е мъртво
Heihachi_Mishima - 10.05.2006 08:58:23
Заглавие:
Какво стана с мен до къде доведе ме живота в безкраен бърз танц поведе ме напред всичко отлита за секунди и когато дойде ред да те напусне осъзнаваш колко си изгубил

Осъзнаваш че живял си без любов с жалки мечти на заблуда с безкрайна надежда че всичко ще се промени че все ще бъде по добре но уви само с тъгата вечно все дружиш

И когато музиката в душата спре когато светлините огаснат тогава оставаш сам и няма аплодисменти а само безкраен мрак и тишина оставаш сам да оправдаваш съществуването си

През теб ще минат спомени милиони хора и души но накрая сам ще бъдеш ти сам срещу смъртта сам ли ще се предадеш или борба ще водиш за повяхнал живот

И някъде сред мрака тихо вик ще заглъхва приглушен от тишината в мрака спокойно ще отпуснеш ръце и душата си ще предадеш сълзите няма да горят по лицето а в душата
Heihachi_Mishima - 12.05.2006 09:50:14
Заглавие:
Понякога те виждам пак в съня си толкова красива толкова изпепеляваща душа и знам че не трябва да те виждам знам че после ще боли знам че после ще кърви но уви без теб не мога

Протягам ръка изпълнена с надежда но нея поемаш мила и сърцето ме боли душата бавно и осещам парещата болка как ме обладава а ти все така пред мен стоиш и гледаш

Пред теб стоя и моля за любов но съдбата моя предвештала е от рано
„Сам бъди нещастнико вовеки”
За това може би сега боли че без теб съм вече

И ще се събудя навред мракът ще цари и дълго ще си спомням как боли боли боли по стените ледено студени твои снимки пак седят към спомени красиви те зовът ме но без теб не искам да се връщам не искам да живея сам

А хората около мен минават като песачинки в пустиня като капки от дъжда малки незначими без теб стоя отново срещу изгрева студен и светъл топи в мен надеждата една че някой ден отново може да те видя
Понякога в душата си студена тебе диря и се моля поне за секунда да те видя но отдавна сякаш те прогоних и сам седя в мрачен замък на раздор и хаос сам броя си дните но защо ли без теб няма живот като хищник смъртта ме разкъсва но вече безсилен съм за помощ да викам тихо в нощата ще заглъхна и вятарът ще разнася тъжната песен на печал и болка сред елисейските полета
Heihachi_Mishima - 18.05.2006 15:59:20
Заглавие:
По улиците тъмни и студени,някой тихо се прокрадва грациозен танц играе заедно с ноща,а светлината скрита някъде в тъмата отдавна гасне гасне сякаш и в душата

Загледай се в фигурата все така студена,помниш ли я,познаваш ли я вгледай се добре и си спомни.
Ти ли бе това дете все така усмихнато тъжеше все така със смеха си болката гореше.

Вечно в мрака се таеше скрит от всички там, тихо все ридаеш за майчината ласка,тихо все се молиш всичко туй да свърши,понякога от болка все звездите гледаше далечни болката да потушат сълзите да изтрият.

Но дори и те към тебе бяха безразлични не поемаха ръката ти студена да те вдигнат отново на крака,надежда отново да ти влеят и така стоеше сам в ноща само тихи стоневе звучаха и в душата и наяве.

Понякога ставаше все така опиянен от болка, тихо вървеше в ноща,безцелно като прашинка в пустиня се луташе,там от ъглите твоите демони все така жестоко те гледаха,зловеща усмивка разстягат мъртвешки лица прогарят

И така живееше с демони,духове,сенки всички живи в твойта душа,убивайки мечти и надежди рушащи красивия в теб свят,чертаят черни пътища на съдбата издигайки в култ страховете.

Що за живот беше това помниш ли? Що за свят беше това,колко нощи за помощ се моли,колко дни за ласка проплаква,колко са помниш ли още?Нима можеш да забравиш,какво беше тогава?

Неможеш да избягаш от него отдавна в окови държи те. Носиш белезите на болка раните още не зарастват, а някъде вътре в душата злата съдба грубо издрала „Човек”.
CORNELIA** - 20.05.2006 12:46:46
Заглавие:
Направо фешън яко
southpark - 24.05.2006 20:30:42
Заглавие:
аз ще кажа само ASL-BG SUX
Heihachi_Mishima - 22.06.2006 23:19:20
Заглавие:
Колко дни минават без отново да се върна при теб, колко пъти аз те виждам в сънища далечни и далечни и се моля някой ден отново да се върна, там където някога съм бил щастлив.

Тук където съм израснал, където за първи път съм се усмихнал за първи път съм бил обичан.
Тук където някога живях за първи път, когато всичко беше само на игра.

Неминава ден в който да се връщам мислено при теб и отново дори и за секунда обич да открия, но дори и за това си има цена, а тя е жестока.
Някой ден ще се върна в това се кълна!

И ако има рай, ако има бог на колене ще падна пред него само да ме върне обратно, там където бях щастлив, там където оставих свидни другари, там където погребах единствената любов.
anti - 23.06.2006 13:35:44
Заглавие:
Страшно ме развълнуваха твоите стихове... чувствам ги някак си близки, защото и аз по същия... може би леко "мрачен" начин изливам емоциите и чувствата си...Продължавай в същия дух... наистина имаш талант!! Ръкопляскащ
Heihachi_Mishima - 23.06.2006 23:20:40
Заглавие:
Колко още ще кърви, колко болка ще изстрадаш, колко време ще живееш само, за да съжеляваш, че някога си бил роден и ден след да съжеляваш, ден след ден да проклинаш тази черна дата.

Сред бетонната джунгла на града израснал, търсиш промилените си дни, търсиш спомените стари.
Ден след ден бавно да умираш, час по час в тебе нещо гасне и отдавна без любов, без обич дете на човешка пустота.

Понякога се молиш всичко туй да свърши да отвириш ти очи, да се надяваш, че е само сън злокобен, но уви приятелю, сън не е. Дете на странния живот, дете понесено в кървъв танц на страшното страдание.

А на улицата ако те срещнат, никой никога не би разбрал, колко болка се таи в тебе, колко са сълзите сподавени измежду дните на живот. Никой не ще разбере, че вътре в теб душата ти замира, никой.

Само очитети биха те издали, те биха разкрили световете лишни и можеби ще им покажат от къде си минал ти, ще покажат болка и разруха трупана в стотици дни.

Нима не съжеляваш вече, че роден си именно в тази нечовешка джунгла, нима не се разкайваш и непроклинаш майката, която живот някога е дала, нима не страдаш, за това, че сам си срещу света.
Heihachi_Mishima - 23.06.2006 23:21:43
Заглавие:
Благодаря на всички за подкрепата, която ми давахте през месеците, ако не бяхте вие сигорно нямаше да пиша, но докато ви харесват и ми давате кураж да пиша няма да спра обещавам !!
Heihachi_Mishima - 30.06.2006 10:41:27
Заглавие:
Нощ потайна, нощ тиха и зловеща, нощ слепяща и злокобна, какво си скрила в теб?
Роби млади и стари, твойте окови все носят, и ни стон проронват в непрогледен мрак ,хора без души!

Накъде ги води мракът тази нощ, каква съдба на тез грешници е отредил, всеки свой кръст на раменете носи, свои грехове си има и за тях ще плащат тази нощ, тази нощ кръв греховна ще проливат разпнъти в мрака.

Сред полета черни хиляди мономенти ще се изградят, паметник на болка несломима.
Безпощадно разпнати на горящи кръстове изгарят и последната надежда за живот.

Утро ранно и прохладно, пратеник на светлината най-мечтан лъчите на живот даряващ и с надежда покорява.
Утренен ветрец с прох;лада се прокрадва и тихо пепелта отвява.
Heihachi_Mishima - 13.07.2006 16:50:30
Заглавие:
Как човек се ражда,отначало малко пеленаче без душа чисто и невинно като утринна роса,крехко като зелената трева усмихващо се на зората, с ръчички слаби към небето се протяга и с радост на света усмивка подарява.

С крехки стъпки в живота труден то пристъпва,скоро се изправя завесата на розов свят коварно се повдига и нежната душа ужас на жесток свят преоткрива и очите все така със сълзи се веч наливат.

Утринна роса бавно се изпарява,а тревата избледнява слънцето отдавна заляза и в мрак детската душа остави, само ръцете към небето сочат,но от страх едва едва треперят.

А в този мрак кошмарите изплуват и рушат детските илюзии горещи,рушат надежди и мечти,рушат световете ценни илюзорни и едва успява да проплаче от мъката гореща се задавя и очите полекичка затваря.

Що за свят всеки ден с болка на лице да вървим, всеки ден да се борим за малко любов и топлина,но за сметка на това винаги оставаме предадени,винаги губим за това че малко доброта в душата се таи и на доброто така се отплаща!
Heihachi_Mishima - 21.07.2006 22:20:09
Заглавие:
Студена октомврийска нощ, нощ на поробени звезди в небето, нощ на вечните съдби, нощ на студ.
Дърветата покрити със сняг печално,згушени от студ едва едва потреперват угряни от студената луна.

Зимата злокобна отдавна всичкия живот по таз земя бе изпила с ледени ръце, изтрагвала душите на живота тя и само вечер печална песен пееше ледения вятър на нашите сърца.

А в душите бавно печал се събира, с болка простенваш едва очите веч недовиждат в тази мъгла.
Къде ли го води тази студена пътека, къде е тръгнал този нещастник, какво дири сред мрака зловещ?

В мъглата сякаш, той светлина вижда и сляпо все напреде върви, но мъка гореща в душата гори, а в очите, в очите сякаш сълзите напират дори и сърцето от болка се задавя и тупти си едва.

Скоро пътеката свършва и огромно поле се разкрива, студено и мрачно жестока картина разкрива, безкрайно поле от мраморен блок, всички в студени редици строени всички погалени от ноща.

Сред тези полета някъде и смъртта скита, дебне душите да отведе сред тези земи живот никога не ще има само злокобни спомени някъде дебнат и чакат да те отведат там където няма живот а само печал.

С болка скитника болен прокарва поглед през тези полета едва едва заридава, защото там някъде почиват последната радост, някъде там е живота му нещастен някъде там.

Но скоро вече очите не виждат от болка гореща пронизан наддава горесттен вик на мъка студена, последния вик на живота и тихо замира сред студените мраморни полета
Heihachi_Mishima - 02.08.2006 13:09:46
Заглавие:
Спокойна нежна вечер ме обгръща бавно в тъмните прегръдки тя ме приютява и за пореден път мойта болка ще изслуша защото някъде във мен душата ми кървеше.

Сякаш не далеч мелодия позната чух и тя накара ме да трепна да настръхна надежда малка туко що в душата ми изгря бавно се изправих от земята и заслушах нежната мелодията.

А каква мелодия бе тя нежно по въздуха се носи покорява нежно всичко дърветата дори не трепват заслушани в божествената песен само аз горях тогава покорен от нея.

Минавайки през мен тя накара белезите отново да болят и назад назад във времето да ме завърнат спомени далечни, лица на друг живот, усмивките горещи,печалните сълзи.

И сред долината на всички тези спомени горещи тайнствената мелодия звучеше като светлина в мрака тя ме водеше, но накъде към радост или към печал, към доброто или злото.

И тук навътре във душата мракът се прекланя пред светлината песента звучи все по ясно и всеки демон се пречупва поробен от армия на звуци все тъй нежни все така горещи.

И там сред светлината виждам теб виждам твоето лице все така красиво виждам твоята усмивка, неземна красота.Бог ли те изпрати? Ангел мой, демон мой живот и смърт!

Исках да те докосна да се уверя, че не си илюзия коварна исках отново да те прегърна отново да осетя топлия ти дъх отново сърцето ми да спре покорено от твоята любов!

И сигорно щях да го направя щях отново с теб да бъда, но така и неуспях така и не те достигнах ангел мой, демон мой така и не можах отново да те прегърна не можах щастлив да бъда.

Музиката някъде в далечината изведнъж замлъкна и този свят илюзорен или пък реален бързо се стопи и отново аз съм сам сред мрака отново с горящи рани ще кървя тихо в ноща!


На Мира
nadejda_tsenova - 02.08.2006 15:44:52
Заглавие:
Това е някакъв много модернистичен и интересен стил за писане - за пръв път попадам на такава стихотворна форма. Усмивка
В стиховете ти (или прозата - не зная точно) обаче няма конкретика - все пак трябва да има причини за тези твои чувства, нали така? Ти очертаваш само контурите на твоята душевност, емоционалната ти страна, а това е в известен смисъл недостатък - истинската поезия се ражда по време на размисъл, а не на порив на чувства (изключение правят може би само детските стихчета, при които ударение попада именно на веселото чувство, а не на някакви дълбоки размисли).
Имаш много "нежни" повторения - избягвай ги нежно, така да се каже. Намигащ
Служиш си с метода на контраста - това е отлично, обаче не прекалявай с яркостта и контраста - оставяй и известни светлосенки, които да се преливат една във друга - все пак животът не е само светлина и мрак - има и зора и здрач, нали? И нещата рядко са изцяло бели и изцяло черни. Усмивка
Обще взето, това са ми основните забележки. Продължавай да пишеш, но бъди по-критичен към себе си и избягвай спонтанното писане на "prima vista".
Успех! Радостен
Heihachi_Mishima - 07.08.2006 01:07:57
Заглавие:
По твоята логика трябва да отхвърлим произведенията на Яворов Славейков и Дебелянов защото те са изразили себе си а не са размислявали ??? А относно това дали живота е светлина или мрак ами в край на сметка винаги има добро или зло и това никога няма да се промени средно положение в тази картина. Ако за теб нещата са рядко за мен не са и просто като не ти харесват ами ок кажи не ми харесват и не давай толкова "компетентното" си мнение за истинската поезия, защото според много от критиците поета е свръх чуствителен той олавя чувствата на всеки и намира начин да ги изразява в стихотворна форма. А относно стила ми еми мой си е аз си го харесвам.
nadejda_tsenova - 07.08.2006 12:34:44
Заглавие:
Хмм... има логика в това, макар и погрешна. Започвам да я оборвам отначало:
Любовните стихове на великите класици съдържат много чувство, но дори и при тях стиховете съдържат размисли, които често взимат превес над спонтанните излияния на сърцето. Веднага давам пример - "Да се завърнеш в бащината къща" е елегия, пропита с много чувство, но тя е написана и с разсъждения за смисъла на живота, значението на бащиния дом в живота на човека и т.н. И друго - велик поет като Яворов е достатъчно гениален, за да си позволи отдаване на чувствата, но... случайно да си Яворов? Или си мислиш, че имаш опита и таланта да си позволиш нещата, които той си позволява? Опитай се да напишеш нещо от класата на Лилиев или Христов и тогава ще си поговорим отново. Аз не твърдя, че всички големи стихове са плод на дълбок размисъл - но ти посочих стратегията за писане, която е най-подходяща за твоя етап на развитие.
Сега виждам, че нещо не си ме разбрал какво имам предвид, говорейки за светлината и мрака - казах ти да не използваш прекалено много контрастни сцени в стиховете си, а ти си помислил, че осъждам мирогледа ти.
Цитат:
Ако за теб нещата са рядко за мен не са ...

Това не показва грешно мислене и мироглед (защото грешни такива няма), а по-скоро липса на опит - ще видиш след време, че съм права и нещата далеч не са толкова праволинейни, за съжаление.
Не знам защо си решил, че се заяждам с теб и че не харесвам стиховете ти - това е може би единственото изцяло погрешно мнение, което си си изградил. Самият факт, че седя тук и пиша подробно в твоя услуга показва, че намирам в теб нещо - даже много нещо, което обаче трябва да се развие. Научи се да приемаш конструктивна критика - няма да ти навреди. Не мисли, че се правя на голямата работа и съм седнала тук просто ей тъй, да се намирам на приказка - от теб и твоето писане научих също интересни неща, може би най-важното от които е оригиналният ти почерк на писане и стилът ти.
Има какво да покажеш - дерзай! Усмивка
Gnosis - 07.08.2006 15:27:26
Заглавие:
Heihachi_Mishima написа:
Gnosis рулираш всичко прочетено ми хареса супер много :) ...


Твоите стихове, обаче ми се струват по-находчиви, по-актуални и това ги прави някак си по-живи. Аз обаче избягвам да пиша за широка аудитория и наблягам на класицизма - което ме ограничава до известна степен. Изключително ми харесва как в цели фрагменти избягваш пунктоация, така вместо да "нарисуваш" една красива феерия от цветове и чувства, изразяваш поезията си като поток - вечно подвижен, вечно в движение, досущ като живота.
Нямам критика.
Heihachi_Mishima - 03.12.2006 04:18:58
Заглавие:
За кого се връщаш какво оставил си назад
какво ще търсиш там ще намериш ли там
нейде сред тишината погребаните сенки
застинали тихо ослепели
чакат какво ще отреди съдбата

За кого се връщаш, нима остана някой
сред заспалите стени
всичко ли ще е така както бе преди
още ще умираш бавно

За обич ще проплакваш а тялото
от мъка ще гори
раните си ревностно прекриваш и бавно
сякаш си отиваш
Heihachi_Mishima - 21.12.2006 09:18:10
Заглавие:
Вече те забравих изгоря последният ми спомен
Вече не те виждам ясна и красива
в сънищата ми студени вече не ще идваш
и отново ще замлъкна

Ще се върна там където ме намери
но вече няма да горя ще тлея
вече няма да пея тихо ще заглъхна
а сълзи...сълзите си на теб оставих

Ранен от твойте ласки ще се скрия
с душа разбита на парчета
поквареното ми сърце тихо
сред отломките студени ще огасне
Heihachi_Mishima - 21.12.2006 09:30:21
Заглавие:
Къде изчезна ми кажи отново над мен стоеше
осетих топлия ти дъх осетих ласките горещи
осетих ръцетите горещи отново сякаш ме възраждат
но защо ме будиш и после все изчезваш

Каква е любовта която в мен ти градиш
нежно раните отваряш с топлина сълците ми гориш
а после ме оставяш да крещя срещу света от
болка,гняв,тъга,омраза към света

Всеки своя кръст си носи всеки извървява своя път
но аз не мога без теб да продължа не искам
сам да лакатуша сляп осакатен
задавящ се от болкане мога дори без твоята усмивка да заспя

Обичаш ме а в окови оковаваш после само наблюдаваш
как пред тебе гасна ала не прощаваш обръщаш се
и продължаваш а мен ранен оставяш без надеждата дори
че ще се върнеш без лицето си отново да покажеш

Всичко мина като сън прекрасен сън не исках да се будя
неисках отново да живея без теб на този свят
когато вече няма нищо и когато нищо не оставих
защо живея нима не страдах аз за вас до край

Осещам времето ми наближава милост няма а аз
неискам вече нямам сили аз да моля нямам сили
да поглеждам назад нямам сили да живея руша се
вече бавно и стон от мене няма да излезе

Слънцето над мене бавно гасне със сетни сили гали ме
но не може теб да замени всичко бавно се разпада
губя всичко бързо и не мога да намеря теб за последен път
да те прегърна искам отново твоето име да крещя

А мракът черен и студен души ме в студената прегръдка
не това любов не е просто ми помага
отновоаз да разбера че ще страдам винаги за теб
ще нося белезите на твоята любов

Проклятие ли е това ?
Heihachi_Mishima - 23.12.2006 10:08:18
Заглавие:
До къде стигнах не зная живях, но какво постигнах не зная. Не мога назад да се върна спомените винаги ме преследват съжелявам за това което съм. Всеки ден да умирам и пак да се връщам при вас но защо?

Не съм горд от това което съм сторил напротив всяка вечер горчиво се моля за прошка. Кой бях тогава аз не помня защо го сторих незная. И няма край всичко това преследва ме дори и в съня.

Може би затова сега си плащам затова сега съм сам, може би дошло е време за разплата трябва да погледна назад за да видя какво съм сторил отново. Трябва отново кошмарите да редя и да страдам.

Трябва може би да кажа съжелявам, но на кой всички си отидоха бързо и сам отново съм сега. И всичко бавно замира покрай мен следи смърта винаги оставя и сякаш веч ги следвам всеки ден. Докато те намеря моя любима....
Heihachi_Mishima - 28.01.2007 19:29:55
Заглавие:
Посвещавам това на всички които са обичали но са останали разочаровани от човека срещу тях това е за всички вас които сте крещяли от болка и огорчение за това че не сте били обичани

Незнам какво виждам вече, незнам дали това е истина или лъжа дали е реалност или измислица незнам дори дали живея или просто съм останал една прашинка във вечността на света.

Незнам дали това е просто сън от който ще се събудя дали ще успея да разчупя оковите на ежедневието дали ще победя или ще изгубя незнам как времето отмерва спомените и илюзийте около мен.

Незнам дали да вярвам на това което виждам дали отново да се доверя на някой който непознавам и отново ще бъда нараняван отново ще бъда ускверняван за това че просто съм обичал.

И да незнам кога е края когато всичко ще се разруши когато завесите ще паднат маските ще се разкрият и ще разбера кой ме е предавал кой за мен е все воювал кой над мен е бдял.

Вече не вярвам на това което виждам не докосвам със ръце те само лъжат а очите сякаш с мен се подиграват и изкривяват всяка красота и така поробвам моята душа.

Незнам какво да видя в огледалото в изображението отсреща нима това съм станал аз и стоя и гледам там отсреща в какво съм се превърнал гледам белезите по душата си рушима.

Понякога където и да гледам сякаш виждам теб и тогава се намразвам защото знам че идваш да ме погубиш и искаш отново да крещя от болката която ти за мене сътвори.

Знам че искаш аз да страдам затова което съм затова че осмелил съм се да те обичам и си готова ти да се защитавяш да нараняваш затова което си затова че и ти си като мен.

За миг един успях да помечтая че ти дарила беше любовта на мен че бях щастлив със теб че те прегърнах и само за момент успях да се събудя и да разбера коварната шега на моята душа.
Maggie_5463 - 07.02.2007 18:33:03
Заглавие:
Много добре !!Продължавай в същия дух
sonya95 - 09.02.2007 19:39:18
Заглавие:
Страхотно е само ти да знаеш смисъла, защото доказва, че това което се чувства не може да се напише, нали така?
Heihachi_Mishima - 19.02.2007 18:40:55
Заглавие:
Да смисъла си го знам иначе трябва да изглеждам като някой наркоман :)
Heihachi_Mishima - 18.04.2007 22:41:36
Заглавие:
Разказват те жените че ние сме били животни че ние чуства в себе никога не сме таили че просто сме родени лъжци големи и само себе в света широк обичаме

Но не е вярно и това не е вярно и ще ви докажа че за разлика от всичко и ние сме си хора и ние родили сме се с чуства и ние родили сме се с болка

И ще ви разкажа как една нощ си отиде човек по красив и от зората човек с душа по чиста от утринна роса човек носещ в себе си най-красивата душа

В болница студена тъмна и душаща всяка радост там в дъното на коридора там където лекарят невлиза там където помощ неотива там родила се последната сълза на клетник

Там сред бели светлини лежеше победен от болеста човек и знаейки че вече ще умира знаейки че просто ще си иде пак за любов душата му напира.

Там в студеното легло той лежеше болеста със своята ръка студена беше го обезобразила но дори и тя не бе успяла душата му да умори

И ако можехте в леглото да надникните какво мислите си бихте вие видели там лежеше покрусен разбит човек спокойно тихо молейки се за последно

Очите му някога толкова искрящи толкова красиви гаснеха спокойно като звездици и само сълзите топли си блестяха стичаха се нежно по лицето и топлиха го те

Някогашните му устни в усмивка винаги изкривени сега се бяха свили тъжно и едва едва помръдваха с тези устни някога той бе целувал с тези устни бе обичал

Но от всички рани сякаш сърцето най-болеше боже колко нежни слова криеше това малко сърце боже колко неисказани слова те бяха

И раните вие знаете стават твърде много и виси си той тихичко на косъм тръгвайки към елисейските полета той все пак обичал и всички във онази нощ се надявали

Се надявали че тихо таз душа ще си отиде тихо ще огасне като свещ във мрака и само сифкав пушек ще остане но колко само те бяха сгрешили

Очите сълзливи неспокойно се въртяха те пареха във сърцето а устните тихо проплакваха име свещенно а сърцето, сърцето така плачело в тази нощ

Търсел човекът дори и в последния си миг онази любов онази истинска любов която с години рани нанасяла онази любов на която забранена се казва

И тогава молил се той и на бог и на дявол поне за последно да види тази на която всичко свое беше дарил молил за последно по мъртвешките устни дъхът и да осети

И ридал тихо в спускащата се нощ и сълзите болезнено в него се забивали без пощада и въздухът станал му тежък и така неспокойно истинал в студеното мъртвешко легло

Така и бил намерен със сълзи по лицето а очите му сякаш продължавали да търсят лицето познато но нали знаете накрая всички оставаме сами и умираме без да се помним с добро и си отиваме тихо безславно за това че без любов сме живяли
Heihachi_Mishima - 22.04.2007 10:30:36
Заглавие:
Немога да те имам ти сама го каза немога да обичам и това дори изрече и сега остави ме самотен на дъното на всичко

И търся те сред тълпите многобройно само да те зърна дори за миг само за един последен миг и няма и секунда в която да не питам себе си "защо"

Защо отрече се от мен нима не бях това което искаше от мен нима недадох аз любов нима не бях готов за теб да живея или умра

Неискам да страдам повече по теб неискам да те виждам и всеки ден си казвам стига вече болка и тъга но можели на душата своя да забраняваш

Можеш ли да спреш да дишаш или виждаш а да обичаш неможеш и сега стоя самичак развалините които ти ми изгради

Стоя и чудя се защо ли ти повярвах защо така ме ти осъди защо така ме окова и сякаш ме забрави защо убиваш ме сега защо и милост в очитети несрещам

Сякаш недадох всичко аз за теб сякаш никога не бях се борил аз за теб но отговори няма само болка в тъмните ъгли на душата се спотайва

Изостави ме отдавна и дори не се обърна и сега и аз отивам си вече време е да стана но белезите по сърцето ти остави и те ще бъдат мои завинаги от теб
Heihachi_Mishima - 27.06.2007 14:36:29
Заглавие:
Къде отиде всичко? Къде залязаха звездите и защо отдавна слънцето несвети , защо в мен огромна дупка се разтвори ,защо си ти далеч от мен и защо така ме нараняваш нима не ти показах колко те обичам?

Сега стоя тук пред всички вас да ви покажа, че мога да обичам и че ще обичам дори и да умирам ще се боря за теб и в последния си час, и не ме интересува колко ще боли и колко ще е трудно аз готов съм да умра за теб!

Знам че няма никога да спра , но се чудя защо съдбата толкова жестоко ме наказва , защо живота така жестоко се отнесе с мен , незнам кой да питам питам господ но понякога и него неразбирам.

Само ако можеше ти да осетиш какво осещам аз щеше да се върнеш щеше всичко да се промени да бъде по-добре и никой нямаше да може да ни спре и дори сега назад поглед обръщам с надежда че отново ще те видя.

Защо така се случи , защо винаги щом обичта си покажа на света студен , той си отмъщава зверски?
Как да спра да те обичам , когато ти живот ми даде за пореден път как бих могъл да го направя?

Неискам напред да продължавам немога и секунда без теб отказвам да прекарам ще спра точно тук където те видях за първи път и ще те чакам дали ще те видя незнам но ще бъда там където бях щастлив!
ana_bel - 03.07.2007 18:30:40
Заглавие:
Мило момче, нещо ме притеснява. Творбите ти са много, много тъжни. Не казвам лоши, а тъжни. Сигурно страдаш за нещо. Ако това намалява болката ти, пиши. Но ме стряска толкова честото повтаряне на думи, като: мрачен, злокобен, гроб, смърт, умиращ, гаснещ, ще си отида и т.н. Моля ви не ме разбирайте погрешно, не давам оценка за литературната стойност на поезията ти, а за емоционалния заряд, който тя носи. Може би страховете ми са преувеличени, защото съм майка и не бих искала моето дете един ден да носи толкова болка в сърцето си. Но аз те поздравявам за смелостта да изразиш дълбоката си чувствителност, без да се срамуваш от това. Покажи на всички, че и мъжете страдат, имат ранима душа. И все пак ще чакам едно по-ведро и оптимистично стихотворение. Поздравявам те! Весел
Heihachi_Mishima - 06.07.2007 14:19:42
Заглавие:
Облаците в небето бавно се спускат над тихия град, прегърнаха слънцето, затъмниха света, времето спря и зачака тихия плач на небето, плачът, който ще измие тъгата, ще пречисти душите и отново ще се усмихнем.

Вълните тромаво се разбиват в брега , заличават бавно следите, които оставихме, забравят ни или неискат да помня,т не търсят минало или настояще, без да се притесняват за съдбата

Вятарът игриво премина през клоните и листата, разлюли ги безгрижно и засвири своята песен, птиците спряха да пеят, хората се скриха и зачакаха гнева на небето, който ще се изсипе върху тях

Дали да се скрия, се чудех, или да остана? Вятъра нежно ме прегърна и след секунда капките летяха към мен. Дали бяха капки или сълзи незная, но боже колко чисти бяха те! Дали не носеха надеждата която бях изгубил незная

Но в онзи мрачен ден сякаш ме освободиха, сякаш минаха през мен. Тогава не избягах. Това беше чистата съдба, неизбежна, тя доказа ми, че няма случайни неща, доказа, че животът трябва да се живее.

Дали дъждът те доведе незная, дали от мечтите излезе незная, но ти дойде! Незнаех дали си истина, но ти не премина като дъжда, а остана! Дали не беше ангела за който отдавна се молех или просто чу зовът ми в мрака?

Незная какво се случи, но ти си това за което мечтая, това за което се молех години наред, ти си тази която дари втори живот и прогони тъгата, ти ми показа пътя и аз тръгнах, не заради мен, а заради теб, заради моя ангел!
lovely_D - 06.07.2007 16:05:26
Заглавие:
fencheto написа:
Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко.Много е яко. ...
Това мнение е най-смисленото което съм чувала! Много щастлив

А сега по темата: Ами незнам на вас защо толкова мн ви харесват.... Аз не обичам такива неща. Може още съм малка и не схващам...знам ли! Ама аз не ги прочетох всичките. Прочетох малко от първото и малко от второто щото са ми скучни. Е, може пък да съм няква проста. Незнам! Много щастлив
Etchi - 09.07.2007 17:25:04
Заглавие:
Дълбочина, болка и много, много тъга ...
Текстовете ти носят тежест, защо така?
След прочита им остава дълга тишина,
но долавям, че душата не е в тъмнина.

Поздрав и усмивка. (има нужда от това)
Усмивка
ana_bel - 23.10.2007 21:33:45
Заглавие:
Радостен Радостен Радостен Това вече е нещо друго. Браво! Heihachi, май си намерил щастието. Сърдечно те поздравявам и ти желая късмет и ведро настроение.
Heihachi_Mishima - 27.12.2007 01:37:24
Заглавие:
И зная, че нощта ще дойде тъмна и мъглива. След нея, денят отново ще се върне за да разтопи ледът, споменът , че пак ще трябва да отстъпи прекланяйки глава пред нея....

В тиха уличка живея, отдавна никой неминава. Синя светлина се пръска през прозореца скован от лед, светлина на малкия екран, светлина на някаква надежда , или пък тъга.

Нощта е дълга! Със сивата си пелерина ни обгръща тихо и с леден дъх ни шепне скрити тайни, но неискам да ги слушам вече. Стига! Знам какво отново ще ми кажат, че съм луд, но нека!

Нека бъда луд! Дори и лудият може да обича! Дори и лудият би могъл да съди, но защо?
Кому е нужна тази слава, и какво ще ви докаже, че е като вас? А нима му трябва? Та нали е луд?

Тежко бреме, лудият не носи! Стига му исмивката насмешлива за да преживява. Може би любов? Но колко странно тези хора се обичат, плачат, страдат и превързват рани заради любов?!
Etchi - 28.12.2007 13:59:21
Заглавие:
Харесва ми. Съдържа смисъл, има причина заради който ме грабна.
Направих прочит на текста ти в бял стих и определено ми допадна.

Поздрав и усмивка.
miranda95 - 05.01.2008 00:55:23
Заглавие:
Супер са ти,продължавай,наистина са супер.
mir4etyyyy - 05.01.2008 02:23:38
Заглавие:
Изпълнени с чувство. Навярно си много наранен и тъжиш... Тъжен
Heihachi_Mishima - 07.01.2008 21:18:23
Заглавие:
Тази битка не искам вече да водя
бремето тежко да хвърля, не мога.
Оковите тежки да скъсам просто
не мога. Защо ми е всичко това?

Няма надежда за мене,
кой ми я открадна?
Няма любов за мене,
кой ми я отне?

Очите вече не виждат,
ръцете не молят.
Сълзите не капят
сърцето не бие.

Животът ни проклина,
светът ни души.
Смеем се ние,
но на какво?

В окови живеем,
със страха говорим.
С лъжи се погубваме,
и боли, и боли.

Искам да ви обичам,
но и от това боли.
Тогава как да живея,
за какво да се боря?

Няма светлина във тунела,
той винаги тъмен остава.
Няма кой да те чуе в нощта,
никой не се издава.

Навсякъде царува само болка,
където и да се обърнеш
ще я видиш, тя е там
и винаги ще бъде.

И никой не помага,
назад никой не се обръща,
защото отдавна си сам с
болката до теб.

Тази вечер лягам,
и се моля
болката да спре,
да спре поне за миг.

И ако повече не стана,
значи имало е милост .
И не тъжете, надали
заради мен ще ви боли!

Сега заспивам тихо,
да мисля вече не мога.
Студено е,
но вече не боли.
Heihachi_Mishima - 24.04.2008 23:25:27
Заглавие:
Търсих те навсякъде.
Търсих те в лириките
на поети.
Търсих те и не спрях!

Търсих те навсякъде.
Търсих те в образите
чужди и в усмивките
фалшиви!

Търсих те навсякъде.
Търсих те в мелодията
далечна и дори в
картините студени!

Погледнах дори в огледалото
отдавна изкривено, но дори и то
не пазеше красивия ти образ.
А къде отиде ти?

Не вярвам да съм те изгубил,
но къде изчезна ти?
Още чувам шепота ти нежен,
а сърцето пази твоя допир!

Какво се случи, не разбрах.
Сега те търся, но шепота...
Шепотът ти се дави в дъжда...
а той отмива само сълзите!

Нима не те обичах?
Аз умирах всеки ден за теб,
умирах, за да те прегърна…
за да те докосна!

Сега съм само аз и самотата!
Самотата, която души живота,
която изсмуква всяка останала
радост.

Ако някога отново се сетиш за мен,
ако някога си спомниш, че те обичах
обърни се, аз съм винаги до теб!
Спомни си за мен, аз съм все там!
Etchi - 25.04.2008 21:41:27
Заглавие:
Хубаво е.
Макар запазил тъжната нотка, звучиш много по-ефирно.

Поздрав и усмивка.
Heihachi_Mishima - 17.11.2008 20:23:26
Заглавие:
Ако можех бих се върнал!
Ако можех всичко, всичко
щях да променя!
Само ако можех!

Времето лети и всичко
се променя, за секунда
само нещо ще проблесне
и после пак остава тъмнина!

Вечер виждам светлинките
през стъкло, а зад тях животът
си върви, на вън е тихо, но някъде
във мен сякаш нещо си гори!

Незнам дали от болка или пък
от радост, но нещо си гори!
Незнам дали да плача или да се
смея, защото нещо в мен гори!

На вън сякаш всичко е умряло,
но във мен нещо иска да живее!
Дали да го освободя, дали със него
да се смея?

Дали нещо с това ще променя,
дали усмивката деня ще върне,
дали ще има отново топлина,
дали ще има, кой да върне любовта?

Колко въпроси в мен напират, търсят
отговорите безбройни и дори нечути?
Дали не сбърках, дали правилно
избрах?

Тогава сякаш се страхувах, не исках да съм
сам! Не исках радост пред която да съм ням.
Не исках да се смея вечно сам,
не исках страхът да доминира!

Търсех просто стряха, под която да преспя!
Исках малко светлина, исках за секунда да заспя!
За секунда да забравя тази болка, и само за секунда
да видя любовта!

Само, ако я намеря най-красивите цветя
бих и подарил, най-нежни думи бих шептял,
защото за мен това е любовта,
готов съм и в краката и да падна!

Може да съм я отминал, може би е била до мен,
може би и тя е викала за помощ, като мен!
Може би е искала любов и тя от друг,
и за това сега съм сам.....

А зад светлинките се крие живота,
живота, който аз нямам!
Но не те виня, аз сгреших не беше ти
това!

Ако можех всичко щях да променя,
тогава нямаше пред теб глава да наведа!
Всичко щях да променя, само шанс да имах,
но не мога и затова сега съм сам!
ana_bel - 18.11.2008 22:23:21
Заглавие:
Слънчице Ти се върна тук с ново стихотворение. Радостен Самотата не е лошо нещо, стига да не е много дълга. В нея се раждат едни от най-хубавите стихове. Но все пак любовта е за предпочитане. Усмивка
Heihachi_Mishima - 15.08.2009 18:45:44
Заглавие:
Ще чакаш звездите да засияят,
ще чакаш светът да огреят.
Всеки да има по капка от нея
от светлината, която ни грее.
Ще чакаш слънцето да изгрее,
да гори в мрака и отново
да връща онази надежда
за светло и чисто утро.
За новия ден, за ново приключение дори
ще чакаш лъчите да минат през теб,
да запълнят празнините и отново да светиш със
собствена светлина.
Ще гледаш как се ражда зората, как слънцето
и водата играят нежния танц на любов,
как вятърът плавно се спуска по нея
и шепне тайни слова, а само чайките
спират и слушат зова на този нов ден.
Небето в алена пелерина прегръща зората,
освобождава ни мрака и там в онази пътека по водата се движи
надежда и радост и смях, а сърцето отвътре копнее и чака тези лъчи
да го стоплят, да родят мир и блаженство, дори и за миг.
Само за миг, но един миг стига, един миг е вечност.
Etchi - 19.08.2009 12:19:59
Заглавие:
Добра идея.
Останалото в лични.
Усмивка

Ново мнение