asl-bg.com

Твоето творчество :: Някои приказки са страшни

Малинче - 25.01.2007 14:03:14
Заглавие: Някои приказки са страшни
Преди да напиша това, което съм решила, съм длъжна да предупредя, че мои есета и разкази съм пускала и в други сайтове с различни никове, така че да няма недоразумения и съмнения относно авторство. Ако се наложи, специално ще упомена къде точно какво съм публикувала.
И така!... Като за начало смятам да опитам само с едно есе, което написах в може би най-кошмарния момент от живота ми досега. Въпреки това си го харесвам и се надявам някой друг също да го "усети".


За да възкръснеш, трябва да умреш. За да умреш, необходимо е да си живял.
Живеех като вятъра в косите на жена. Долавях аромата на дните и оглушавах от апокалиптичния писък на минутите. Опитвах се да уловя и да задържа секундите в шепите си. А някъде там Някой умираше. Някой, който носеше моето небе в очите си. Някой, без когото животът изпадна в агонизираща абстиненция. Умираше сам.
А светът препускаше наоколо в екстаз, опиянен от собственото си съществуване – жесток и безгрижен като дете. Жаден за още и още живот.
Стоях отстрани и наблюдавах потока на времето. Не ме докосваше. Сменяха се бързеи и тихи води. Сменяха се хора. Сменяха се любови и омрази. А нещо в мен бодеше като острие на нож, пронизало сърцето. Блестеше като сълза в окото на любим. Шепнеше, но не разбирах думите, излезли от древни, забравени заклинания на изчезнали в хилядолетията жреци на езически племена.
Надигна се бунт от копнеж – по нещо неестествено и страшно. Непознато. По човек. По Някого. По едно топло рамо, до което всички тревоги да стихват. По една-единствена нощ, когато заедно ще търсим звезди в мастиленото небе. По път, който да извървим двама докрай.
Страстта копнееше за триумф над прозаичното. Разумът развяваше бяло знаме, а над бойното поле кънтеше победният крясък на инстинктите. И върху всичко се стоварваше тежестта на времето. Вериги от танковете на годините премазваха всичко по пътя си напред към хоризонта на вечността. Хоризонт, който не си способен да достигнеш, ако си сам.
Посреднощ въздухът в стаята ми кънти от вика на едно име. Името на болката. Името на непоносимата нежност. Името на онзи Някой, който завинаги остава там някъде назад, “пак на двадесет и две”. По завесата искрящ паяк плете сребърна мрежа, разказвайки мита за майка си Арахна. Слуша го единствено тишината на нощта. А може би го чува цялата Вселена. Аз не – имам си своята лична приказка, която никога не разказвам дори на себе си. Защото някои приказки са страшни!
Сънят облича карираната риза на обичан докрай, до изнемога мъж. Една жена се пита къде е Бог. Има ли го? Струва ли си?… Защо вече не се случват чудеса?
Защото Бог принадлежи на своя свят, на своето време и на своите хора. Единствено. Защото тук сме само ние, а помежду ни зеят черни бездни, пълни с нещо по-смъртоносно от отрова.
Безразличието!
Скръбта от незаслужената несправедливост на Живота!
Яростта заради непоправимото!
И този копнеж. Копнеж по безнадеждно изгубеното!
Когато една липса стане твърде силна, преставаш да я чувстваш. И се превръщаш в поредния аскетичен съзерцател, притихнал в очакване на момента, когато ще може да потърси сметка за грубиянските шеги на Космическия шегобиец – този малък инфантилен негодник. Поредният удавник, изхвърлен на брега на времето.
Нечия ръка пише историята на безкрайността, а безвремието се превръща в нейно единствено измерение. Нечий спомен бавно избледнява под стъпките на дните ни. И ето ни в прахта! Отново сме в началото на всичко.
sonya95 - 27.03.2007 20:46:21
Заглавие:
Това е малко странно! Но..
ПОгледнато от различни гледни точки.....
Е хубаво!
Браво
Малинче - 16.04.2007 22:19:06
Заглавие:
АЗ СЪМ

В търсене на невъзможната реалност

Питаш ли се някога кой си? Не какъв искаш да бъдеш, а кой си в действителност. Аз лично си задавам този въпрос по-често, отколкото е полезно.
Коя съм в действителност? Съвестта ми чиста ли е? Преследват ли ме нечии очи, които съм измамила? Егоист ли съм?
Знам, че съм безнадеждна романтичка. Че мечтая за неща, които и децата смятат за невъзможни. Хората се опитват да оковат душата ми в рамка, но не успяват, защото аз съм всичко, от което се страхуват. Греха и изкуплението. Желанието и омразата. Радостта и болката. Аз съм началото и края на всичко. В мен спокойно съжителстват в хармония лошото и доброто.
Защото съм жена. Жената е всичко, което пожелае да бъде. Светица. Грешница. Скитница. Вещица. Любима. Гордиев възел от емоции, мисли, енергия и желания, който дори мечът на Александър Македонски не би могъл да разсече. Ангел и демон в едно неразривно цяло.
Аз съм огън, кръв и страст. Опитвам се да бъда добра, но не мога. Някой изобщо може ли? Не. Мен поне не ме е страх да си го призная. Да поема вината си. Но това не интересува никого, нали? Хората предпочитат да не ме забелязват.
Всъщност никога не са ме забелязвали, макар че съм тук от години. Свикнах с това. Аз обаче ги забелязвам. Знам точно какво очакват от мен. Знам също и че никога няма да оправдая очакванията им, но не защото не мога, а защото не виждам смисъл.
Аз съм хаос. От знания (полезни и напълно излишни). От надежди. От копнежи. Аз съм сестра, дъщеря, приятелка, любима. Пазя тайни, които нощем ме пробиват отвътре като нажежени до бяло остриета. Помня хиляди неща.
И все пак не знам коя съм. Може би съм това, което някой друг иска да бъде. Може би съм част от света - от морето, от скалите, от въздуха, от огъня, от историята. Щурчето, което свири нощем под прозореца ти. Цветето, което някой затъква в косите на любимо момиче. Вятърът, който оплита пръсти в косите ти. Звездата, която пада, за да сбъдне най-съкровеното ти желание.
Аз съм вечно младата вещица, която нощем гони Луната, яхнала метла от ароматни билки.
Аз съм най-добрия ти приятел.
Аз съм неистовото любопитство в очите на детето.
Аз съм Млечния път.
И само едно нещо искам - да успея да не забравя, че съм била дете. Че тогава в моя свят чудесата са били просто форма на живот.
ShaMana - 17.04.2007 11:04:07
Заглавие:
Забулена в мечти, прикрита от реалността. Душата на дете, съкровена и чиста. :) Браво.
pink - 03.05.2007 15:57:30
Заглавие:
Страхотно!
Имам чувството че с теб носим едни и същи емоции и много сходни мисли и чувства...
divo_kote - 03.05.2007 19:19:26
Заглавие:
БРАВО страхотни са!Има много чувство в тях.Страшно многоми хареса второто!И първото е много готино страхотно е ,но и второ е много добро даже немога да кажа кое по ми хареса просто и двете са невероятни още 1 път БРАВО!
Малинче - 11.05.2007 22:08:05
Заглавие:
Хайде пак да подосаждам! Поезията определено не е моята стихия, но тези двете някак си май си ги харесвам, въпреки че определено не звучат оптимистично.

1.
В косите ми невидим паяк
оплита мрежите на старостта.
Не до началото – по-близо съм до края.
Усмихва ми се вече вечността.

2.
Когато си най-сам, ела при мене!
Аз няма да те питам нищо – нищичко.
Когато дойдеш, всички изневери
ще се превърнат във безумна вярност.
С дъха си ще запаля стари въглени,
в замяна няма да поискам нежност.
Ще бъда твоето последно влюбване,
по-истинско дори от първото.
**kiss4eto** - 11.05.2007 23:29:05
Заглавие:
Прекрасни са!В есетата сякаш открих част от себе си,а стиховете са толкова истински,чувствени било то и песимистични...Много са хубави!Поздравявам те! Усмивка
pink - 13.05.2007 21:12:50
Заглавие:
Как можеш да кажеш, че стиховете не са твоята стихия?!?Според мен са СТРАХОТНИ !!!Обожавам този начин на мислене - малко думи с много смисъл.Браво!
Малинче - 13.05.2007 21:55:47
Заглавие:
Благодаря на всички за хубавите думи! Честно казано, не очаквах чак толкова положителна реакция, но...
Та затова ще си позволя да пусна още нещо старо, което бях успяла да забравя из папките в компютъра. Идеята съм си я взела назаем Засрамен , но не съм плагиатствала.

И нека да съм грешна като Юда,
да съм звезда, угасваща в зори!
Да бъда чезнещ пламък на цигара,
димът тютюнев в нечии очи!
И нека да съм чиста като ангел,
крилете си изгубил в тъмна нощ!
Да съм магия от забравена легенда,
горчива като мъка от любов!
И всички да ме помнят все такава –
с очи на скитник, с поглед на дете!
Дори когато вече мен ме няма,
да ме запомни жива нечие сърце!
А мъката от пръстите да капе
на вятъра-самотник в полунощ
и само баскитарата да плаче
с метални струни и с човешки глас!
DarkGirl - 14.05.2007 19:07:25
Заглавие:
Аз просто съм без думи. Наистина в този сайт има много произведения и то все хубави, но малко са тези, които да прочета и да ме докоснат, да достигнат до душата ми. Твоето второ есе е точно такова. Другите ти творби също са много добри, но за мен то е N1. Браво Усмивка
Малинче - 20.05.2007 16:44:19
Заглавие:
На това май му трябваше още нещо, въпреки досегашните промени, но... пускам го така все пак. Нищо че е малко кратичко.

За какво да си поговорим този път? За любовта? Или може би за омразата? За приятелството?... Не. Нека да е за самотата! Самотата в различните й измерения. Самотата, от която казват, че се полудявало, но и от която никой още не е успял да избяга. Самотата, от която всички се страхуват до смърт.
Когато знаеш, че никой не те чака някъде там. Че никой не знае кой си и къде си. Когато знаеш, че не зависиш от никого. Че нямаш задължения и отговорности. Няма чувство за вина. Когато си наясно, че не дължиш нищо на никого и на теб също не ти дължат нищо. Когато правиш каквото си поискаш и се прибираш когато си поискаш. Когато живееш без непрекъснатата необходимост от компромиси. Когато си себе си. Когато мечтаеш. Когато се бориш. Когато плачеш. Когато се смееш. Защото така ти харесва, а не защото трябва или не трябва.
Когато си сам обаче, освен да се страхуваш, можеш да направиш най-честната, най-суровата равносметка на живота си. Да чуеш присъдите на съвестта си и да се помириш. Заставаш сам срещу себе си и виждаш истината – гола, може би леко смущаваща, а може би дори доста грозна. Спомняш си онези, които си обичал. Които си обидил. Които си ненавиждал. Спомняш си очите им и от техния поглед дори Господ не е способен да те спаси.
Великите хора са били и велики самотници, дори сред неизброимо множество. Именно от самотата се раждат великите неща. Безсмъртните. Самотата на великите хора създава онези отличителни белези, характеризиращи всяка епоха и всяко поколение. Тя е изворът на вдъхновението, създаващо стихове и песни, но ражда и ужаса. Защото, както е казал Аристотел, „който намира прелест в самотата, трябва да бъде или звяр, или бог”. Всеки сам решава какъв да бъде.
sunshine9 - 20.05.2007 16:55:00
Заглавие:
Ау, Малинче шашната съм! Много са хубави всичките! Имаш страшен талант! Страхотни са, върха, чудесно! БРАВО! Усмивка
divo_kote - 20.05.2007 21:54:31
Заглавие:
Наистина са много хубави напълно съм съгласна с sunshine9 .
**kiss4eto** - 20.05.2007 22:13:42
Заглавие:
Прекрасно е!Побиха ме тръпки...

Но е вярно,че в самотата се раждат най-истинските неща.А най-страшно е ако си сам,въпреки всички,които те заобикалет...Ако си сам и дори не го съзнаваш...

Пишеш прекрасно и те поздравявам!
lovely_D - 09.06.2007 20:52:50
Заглавие:
Оу,браво! Страхотни са! Усмивка
divo_kote - 12.06.2007 08:39:27
Заглавие:
Ще пишеш ли и други ако имаш много искам да прочета и нещо ново защото са наистина страхотни! Радостен
Малинче - 12.06.2007 09:20:14
Заглавие:
Всъщност имам доста други неща, но обемът им не позволява да ги пускам тук. Колкото до есетата, те си идват ей така, неочаквано дори за мен, и ако още някое "изплува", обещавам да го кача веднага. Напоследък обаче май съм в някаква "творческа криза", та не знам кога ще има нещо ново. Сконфузен
divo_kote - 13.06.2007 10:21:19
Заглавие:
Е и аз съм слагала доста дълги есета пусни и ти 1! Смеещ се
Малинче - 15.06.2007 17:47:08
Заглавие:
А, есета други нямам готови - говорех за разкази. Обаче сега изрових това - от студентските години, когато все още упорито си пазех някои фантазии от посегателства. Радостен

В нощта една ръка неволно
разкъса струна на китара –
разплакан миг, душа ранена,
проблясва някогашна болка стара.
И някъде една звезда умира,
просветва тихо пламък на цигара,
във тъмнината песен недопята
с дима отлита, чезне и изгаря.
В една сълза луната свети
и сребърна, и тъжна като нея,
а нежни като дъх на фея пръсти
от скъсаната струна правят чувство.
В нощта една ръка неволно
разкъса струна на китара.
Със нея спомен се разкъса,
разкъса се и обич изживяна.

Сега забелязвам... Абе тия цигари присъстват на доста места в моите стихчета. Дали не е дошло времето да прибавя още един порок към колекцията?... Учуден
jani_pippi - 15.06.2007 17:53:45
Заглавие:
Невероятни са!!!! Браво Малинче.
sunshine9 - 15.06.2007 18:10:32
Заглавие:
Леле как ме разчувства това стихче! Много е хубаво и нежно!
Малинче - 18.06.2007 23:25:42
Заглавие:
То посреднощ какво друго да се случва, докато кисна сам-самичка тука, освен да ме избива на романтични отклонения... Знам, че е малко кратичко, ама толкова този път!

Да можех някак да те нарисувам,
събрала бих те целия в сълза,
родила се от мъка най-горчива,
родила се от ярост във нощта.
Събрала бих те целия в усмивка,
в поглед даже, в приказка една,
в огъня на вулканична лава...
Събрала бих те в кръгче светлина.
lovely_D - 19.06.2007 16:36:28
Заглавие:
Много романтично! Браво!
Малинче - 21.06.2007 00:38:01
Заглавие: Да си поговорим за нощта!
Полунощ е!
Часът на вещиците!
Времето, в което кошмарите оживяват, добиват форми, цветове и смисъл. И излизат призраците. Времето, в което оживяват всички страхове.
Моето време!
Има нещо ужасно красиво в нощта. Ужасно! Защото в истинската, съвършената красота винаги има и доза ужас – див, неистов, нечовешки. Именно нощта е онова велико тайнство, онази всевластна магия, от която всичко невъзможно става възможно. Тя е била тук преди всичко – дори преди онова „... в началото бе Словото...”. От нея се е родил съзидателния Хаос. Бог. Дяволът. Всичко!
Нощем съм друга. Различна. Ставам по-желана, по-барокова, по-единствена. Превръщам се в образ на ръба между фантазия и реалност, чиято съдба се разиграва сред фантастичен, населен с митични същества декор със скалисти дефилета и застрашителни замъци, под озъбени върхове и над бездънни пропасти.
Нощта е моя свят! Светът в който ужасът граничи с искрящ еротизъм, а болката добива размерите на безумно сладострастие. Само в нейния мрак успявам да се движа по миглите на живота, който искам да живея. Не мога да заспя и знам, че не е случайно. Само тогава, през нощта, съм аз. Изцяло съм аз. Много повече аз, отколкото искам да бъда. Прекалено разголена съм!
И няма път за бягство.
От твърде много неща не мога да избягам нощем. Не мога да избягам от усещането, че съм получила жестока присъда, която не подлежи на обжалване, въпреки многото други победи. Не мога да избягам от огледалото, което ме обвинява, че позволявам на младостта да си отива от живота ми. От времето не мога да избягам – задъхвам се в опитите си да бягам успоредно с него. От страха си не мога да избягам. От чувството, че всеки ден съм жертвата в някакъв ужасяващ курбан пред езическия олтар на по детски жестоки древни божества. От необходимостта да изпращам хора, които обичам до крясък. Не мога да избягам от способността си да заемам позиция. От неспособността си да мисля за Утре, докато се опитвам отчаяно да подредя Днес. От навика си да се отчитам за действия, думи и мисли.
Но и не искам да бягам – нито от себе си, нито от нощта. Тя се е разтворила в кръвта ми като наркотик. Замайва ме с аромата си, но не ми тежи. Иначе би ме смазала.
Или както каза преди много време една безименна вече жена:
„Нощта е бар за самотници, влезли да пийнат по чашка и да сблъскат самотата си с друга самота. Нощта е бюро за запознанства, в което се срещаш със себе си, но забравяш да вземеш телефонния номер. Нощта е магия за влюбване, на която не помниш последната дума.”
Малинче - 09.07.2007 01:48:08
Заглавие: Хайде малко да си помечтаем! :о)
ТОЙ

Виждам го по-ясно, отколкото ако стоеше реален пред мен. А може би, живеейки във единствено въображението ми, ТОЙ е много по-истински от всеки друг. Може би ако утре се появи от плът и кръв, няма да го позная и ще го подмина. Може би вече е идвел, а аз съм допуснала да си отиде незабелязан. Човек съм – греша. Затова продължавам да градя образа му в ума си и там ТОЙ е този, който трябва да бъде, за да продължава да е мое вдъхновение и безсъние. Моята усмивка и гняв. Защото...
ТОЙ ще е този, с когото бих слушала пак и пак „Клетва” на ЩУРЦИТЕ.
ТОЙ ще знае, че черното е цветът на безсмъртието, а не на смъртта.
ТОЙ ще тръгне след мен без да пита: „Къде?”
ТОЙ няма да се страхува да бъде слаб понякога и да заплаче.
ТОЙ ще превръща кожата ми в пепел само с връхчетата на пръстите си.
ТОЙ ще е онзи, чийто поглед ще прониква чак във вените ми.
ТОЙ ще заспива до мен, докато гледам лицето му - обезоръжено от съня.
ТОЙ ще си заслужава заради него да крадеш, да лъжеш, дори да убиваш.
ТОЙ ще знае цената си и моята също.
ТОЙ винаги ще има време за мен и за приятелите си.
ТОЙ ще ми подари за рождения ден плюшена играчка вместо цвете.
ТОЙ няма да е изгубил мечтите си по пътя на собствените си години.
ТОЙ няма да брои минутите, превръщайки ги в пари.
ТОЙ ще танцува с мен на улицата, може би бос, може би само по дънки.
ТОЙ ще е онзи с очи „веднъж вулгарни, някога свенливи”.
ТОЙ ще знае как да оцелее в джунглата, но не и в собствената си кухня.
ТОЙ няма да излиза от стаята ми, когато му крещя: „Искам да съм сама!”
ТОЙ ще е онзи, чиято представа за щастието ще започва от мен.
ТОЙ няма да се умори да бъде влюбен.
ТОЙ ще е еманацията на хаоса и реда.
ТОЙ ще е моето въображение, облечено в плът.
ТОЙ ще е... Истински?!...
На мечтите това им е хубавото - не е задължително някога да стават реалност. Достатъчно е да ги поддържаме живи. Радостен
viv28 - 09.07.2007 06:18:00
Заглавие:
Поздрави! Това ме парна сериозно. Може би имах нужда точно това да прочета или чуя? Може би не ми сигна смелост аз да си го призная и напиша? Но наистина се появи като мехлем на болна рана. Много е добро и някак странно се преплитат оптимизма и писимизма, точно като морето през март. Усмивка
Etchi - 09.07.2007 12:09:29
Заглавие:
Харесаха ми нещата които прочетох. Браво.
От разкази и есета не разбирам много, но стихотворенията ти са много докосващи.
Поздрав и усмивка за теб.
Малинче - 25.07.2007 11:07:58
Заглавие: И дяволите в ада ще разплача...
Днес поради липса на по-добро занимание се зарових из старите си регистрации из разни литературни форуми и сайтове за публикуване и открих няколко неща, за които почти бях забравила. Та реших някое да си го размножа на още едно-две места. Спрях се на това разказче. В началото като мото съм сложила стихотворението "Лунна соната" на Дамян Дамянов (отбелязвам го, за да няма недоразумения Радостен )

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири Лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля досами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно! Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай: долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.



Отначало дори не разбра какво го бе събудило. Събуди се объркан и с усещането, че нещо се случва точно в този момент. Нещо важно.
После до съзнанието му си проправи път звукът.
Лунната соната!
Скочи като ужилен. Не беше възможно! И все пак... тя беше. Може би най-нежното и меланхолично нещо, което някога човек можеше да чуе. Не просто музика, а концентрираната самота и тъга на един безкрайно уникален и недоразбран човек. Всяка нота беше капка скръб. Звук не на пиано, а на душа.
Но за него тази мелодия беше и нещо много повече. Тя беше мелодията на Даниел. Даниел обичаше да я слуша нощем, в “часовете на страха”, както сам казваше. Когато неговите лични страхове вземеха връх и не му позволяваха да заспи. Тогава Даниел отиваше в хола, пускаше диска да върти само това (точно както сега!) и лягаше на пода, загледан някъде нагоре към тавана. А в стаята си Стилиян слушаше мелодията и някак неволно всеки път си представяше онази незабравима сцена от филма “Безсмъртна любима”, в която глухият вече Бетовен свири именно Лунната соната, опрял нечуващото си ухо в капака на пианото, за да усети вибрациите на дървото.
У Даниел самотата беше по-силна от всичко, въпреки способността му да се превръща в душата на всяка компания, в която попаднеше. Имаше нещо демонично, което не му даваше покой и го тласкаше ту към безпаметни запои, ту към наркотиците. И само Лунната соната успяваше да притъпи болката от тази неосъзната, непонятна тъга.
Не, Даниел не беше поредния сърдит млад лиглüо. Една от бившите му приятелки си бе тръгнала разплакана, неуспяла да понесе свръхнатоварването от тази разрушителна връзка. На въпроса му защо плаче, тя бе отговорила през сълзи:
- А ти как мислиш?... Майната ти, Дани! Някой ден заради теб ще плачат всички дяволи в ада. Ти не си в ред...
Права беше. Имаше нещо измамващо невинно и безпомощно у Даниел, което привличаше хората, но и ги съсипваше емоционално – както светлината привлича пеперудките и ги изгаря. И само Стилиян – най-близкото нещо до приятел, което Даниел имаше – бе в състояние да се справя със странностите му и дори да го обича като брат въпреки тях... или именно заради тях...
За Стилиян през годините Лунната соната се бе превърнала в неделима част от приятеля и съквартиранта му. Двамата се знаеха от деца и с тях винаги беше и тя – сонатата. Странно предпочитание за някой, който иначе слушаше хард-кор. За нея Даниел бе казал, че е парче тишина, което можеш да чуеш. Онази, най-самотната, само твоя тишина, в която всеки открива своя собствен ад. И изгаря в него.
Даниел изгаряше нощем, когато всички други спяха. Дори Стилиян не смееше да го попита за това. Страхуваше се. Страхуваше се, защото знаеше, че когато звучи Лунната соната, Даниел наднича “от другата страна”. Затова просто слушаше от леглото в стаята си кога ще спре.
И сега се заслуша. Само че вече не искаше да спира. Вече три нощи я чуваше часове наред и се молеше да не спира, защото това означаваше, че Даниел пак е тук. Че е с него и, стига Стилиян да поиска, може да отиде оттатък и да го види, легнал по гръб на пода, в пореден опит да разплаче дяволите в собствения си ад.
Само че Даниел беше мъртъв. Бяха го погребали преди три дни.
Etchi - 25.07.2007 11:46:21
Заглавие:
Прекрасен разказ.
Почувствах, дочух дори ...
Толкова точно определение не бях срещала - " ... парче тишина което можеш да чуеш. "
Браво.

Поздрав и усмивка за теб.
lovely_D - 25.07.2007 16:29:19
Заглавие:
Оу, много беше хубаво! Направо невероятно! Много ми хареса! Не исках да свършва, беше много чувствено!
Малинче - 31.10.2007 15:42:23
Заглавие:
От доста време не съм писала нищо ново, така че се засрамих и най-накрая снощи си намерих повод за малко драскане. Честно казано, бях провокирана, така че предполагам - трябва да съм благодарна на съответния човек. Това е така да се каже работния вариант и вероятно ще има доработка, но все пак...


Не мога да ти бъда вярна – мога да те обичам. Не мога да споделям с теб – мога да ти бъда опора. Не мога да ти говоря – мога да те слушам. Не мога да танцувам с теб – мога да ти посветя песен. Не мога да те гледам в очите – мога да погледна в душата ти. Не мога да те срещна – мога да си те представя. Не мога да те задържа – мога да те накарам да се връщаш. Не мога да страдам по теб – мога да те чакам. Не мога да съм любовта на живота ти – мога да съм твое вдъхновение. Не мога да те следвам надалеч – мога да съм тук, когато пак дойдеш. Не мога да плача дълго по теб – мога да ти дам една-единствена сълза. Не мога да говоря за теб – мога да те чувствам. Не мога да те помилвам с пръсти – мога да го направя с поглед. Не мога да ти издигна паметник – мога да те превърна в идеал. Не мога да те имам – мога да те искам. Не мога да държа ръката ти – мога да я докосна тайно под масата. Не мога да те накарам да ме обичаш – мога да те накарам да се нуждаеш от мен. Не мога да ти подаря моя снимка – мога да гравирам лика си върху душата ти. Не мога да ти дам пръстен – мога да целуна пръстите ти. Не мога да те радвам – мога да те успокоявам. Не мога да угася пожарите в теб – мога да запаля нови. Не мога да те спасявам от реалността – мога да й придам смисъл. Не мога да напиша името ти – мога да го дам на всеки мой час. Не мога да те сънувам – мога да те създам. Не мога да те направя щастлив – мога да те накарам да търсиш пътя към щастието. Не мога да ти показвам чувствата си – мога да ги докажа. Не мога да съм твоя любима – мога да съм твоя приятелка. Не мога да те търся – мога да те призова. Не мога да вървя след теб – мога да крача рамо до рамо с теб. Не мога да те омайвам като вино – мога да те убивам като отрова. Не мога да бъда парче от света ти – мога да съм целия ти свят. Не мога да съм част от живота ти – мога да съм част от съдбата ти. Не мога да живея с теб – мога да живея за теб.
Etchi - 01.11.2007 07:24:04
Заглавие:
Много точно и замислящо...
Реалност, случване, съдба.

Поздрав за текста и усмивка за теб.
pink - 01.11.2007 12:04:47
Заглавие:
Много разтърсващо.СТРАХОТНО!!!
vili-sweet - 15.12.2007 17:26:53
Заглавие:
Като цяло всичките ти неща ми харесаха много - талантът ти не може да бъде отречен от никого. Стихотворенията ти са толкова истински, че докато ги четях се пренесох на тези места, хареса ми как разбираш самотата и различният ти поглед върху нея, хареса ми образът на "ТОЙ"... Нямам думи Малинче, мога само да се надявам, че един ден и моето вдъхновение ще стигне дотам. Усмивка
miranda95 - 05.01.2008 01:01:42
Заглавие:
Влагаш чувства в това, което пишеш. Браво, прекрасни са!!!
mir4etyyyy - 05.01.2008 02:42:55
Заглавие:
Прекрасно творчество. Не мога да ти напиша нищо, което още не знаеш, мога само да ти благодаря.
Малинче - 17.01.2008 21:49:49
Заглавие:
Благодаря на всички за хубавите думи. Отдавна не бях писала нещо (имам предвид нещо, чийто обем да позволява да го постна тук), но ето какво се получи днес малко на прима виста! Усмивка Максимално кратко, без заглавие. Просто нещо, което беше така добро да се завърти в умам ми в подходящ момент. Да кажем, че са няколко думи за Приятеля. Не гаджето, а Приятеля като цяло. Онзи, който е цял живот някъде наоколо, а ти след двайсет години така и не можеш да разбереш защо не си се омъжила за него. Много просто - защото тогава вече няма да е Приятеля. Радостен

Виждам лист и химикал и искам да пиша за Него!
Защото ми липсва. Липсва ми неистово, нечовешки, нетърпимо. Липсва ми без да съм го виждала, без да го познавам, без дори да знам има ли го в действителност. И да е до мен, пак ще ми липсва. Има такива хора. Или няма, но на мен ми се иска да вярвам, че поне един такъв все пак съществува там някъде. Щом ми липсва, значи трябва да го има.
Нямало незаменими хора. Вярно е, но пък има такива, които трябва да срещнеш, за да придобие смисъл собственото ти съществуване. Някой, който да се превърне в твоето „тук и сега”. Някой, който да остави кървави следи от нокти – не по тялото, а по душата и сърцето ти. Някой, в чиито очи да се изгубиш завинаги, заразен навеки от самодивската болест, която той носи в себе си.
Зверски ми липсва! Не знам как изглежда. Не знам името му. Но знам, че всички бедствия и катастрофи, всички войни, всичката смърт по света са били само увертюра към неговото появяване.
Не е човек, с когото да се обвържа. Направя ли го, ще ме съсипе докрай. Не! Той е човек за приключение. За безсънни нощи. За сутрешен махмурлук след нощ, от която нищо не помниш и не си сигурен, че искаш да си спомниш. Човек, с когото да се изгубиш в планината. Човек, който с готовност би споделил смъртта ти, но ако се опита да сподели живота ти, и двамата ще рухнете. Човек, който ще те изпрати. Неговите очи ще си спомниш последни, докато умираш. Може би само тях си помнил и когато си се раждал.
Него не мога да обичам – безнадеждно е. Но мога да го чувствам като част от себе си. И липсата му боли като откъснато парче от тялото ми. Пари като току-що изгорено. В него няма романтика и въпреки това той може да е нейното олицетворение. Може да бъде откровен до болка. Да ти посочи всяка твоя грешка. Да го намразиш дори. Да бъде повод да преследваш своето собствено съвършенство.

Etchi - 17.01.2008 22:08:56
Заглавие:
До болка си права Малинче.
Има такива хора и всеки който е преминал през такова случване, вече е променен.
В това "...но пък има такива, които трябва да срещнеш, за да придобие смисъл собственото ти съществуване.", а също и в това "Да бъде повод да преследваш своето собствено съвършенство." е синтезирана истината.
Просълзи ме... дълбоко в душата.

Поздрав и усмивка.
Малинче - 17.01.2008 22:16:35
Заглавие:
Сега като се замисля... В един от първите броеве на българския "Плейбой" имаше една статия за Момичето По Всяко Време. Да приемем, че това е нещо далеч по-кратко за Момчето По Всяко Време.
Etchi - 17.01.2008 22:24:02
Заглавие:
Не съм чела тази статия за която споменаваш, но това което ти си написала тук е много истинско.
Според мен, това е може би най-близката ни сродна душа.
Още веднъж те поздравявам.
dark_queen - 02.02.2008 19:05:42
Заглавие:
Останах без думи. Не знам какво да кажа. Нямам търпение да прочета други твои творби. Ръкопляскащ
Малинче - 17.11.2008 21:39:50
Заглавие:
Сблъсках се с една стара любов. Буквално. На практика го отнесох пред блока, тичайки за среща с приятелка. Ако кажа, че нищо не трепна в мен, ще излъжа. Обаче... къде на майната си е отишла оная тръпка, дето преди десет години ми спираше и дишането, и сърцебиенето, пък и мозъчната дейност?!... Къде остана онова неистово желание да заровя пръсти в косите му, да потъна в очите му, да... Абе знаете. Голямата любов и т.н. Защото на тогавашната ми възраст всяка любов е Голяма, но тази беше Най-Голямата като че ли. В нея имаше и надежда, и отчаяние, и ярост, и страст, и... Спомням си, но някак си от разстояние. Видех ли го, не просто се губех в очите му, а направо се давех.
Само че тогава бях на двайсет, всичко беше на живот и смърт. То май в любовта, поне в началото, винаги е така – всичко или нищо! Всеки път е малък Армагедон. Всеки път се бориш като за последно. После уж поумняваме и започваме да гледаме по-практично на нещата. Мен ако питате обаче, просто ставаме по-страхливи и започва да не ни стиска да се отдаваме така безмилостно. Елементарно – когато се опариш няколко пъти, започваш да избягваш огъня. А пък на точно тоя огън се опарих дори не веднъж, а два пъти. То когато му е писано на човек...
Обаче днес, от позицията на трийсет и една годишна мога да кажа, че ми липсва. Липсва ми подкосяването в краката, липсва ми неспособността да мисля за нещо друго, липсва ми онова чувство, че съм готова да разцепя света като порцеланова чинийка в името на някого. Не конкретно заради този човек, а по принцип. Липсва ми желанието да му посветя стих. Липсва ми „болката отляво”, за която пееше навремето Васил Найденов. Липсва ми типично младежкия ентусиазъм, който влагах във всяка емоция. Днес вече съм способна да му кажа: „Искам да съм с теб, но мога и без теб.” Принципно говоря. Липсва ми онова усещане да не можеш без някого на никаква цена.
Днес съм свободна. Днес мога да си тръгна от всеки. И това не ми харесва – не усещам да съм спечелила нещо. Чувствах се по-свободна в оковите си. Все още мога да се влюбя и то силно, безапелационно и болезнено, но никога със същото тотално отдаване. Никога дотолкова, че да не виждам и втората пътека, по която мога да тръгна сама.

ana_bel - 18.11.2008 22:58:52
Заглавие:
Слънчице И кафявото, и червеното, и лилавото - прекрасни са! Ти успяваш да намериш най-добрите думи за нещо смътно и полуосъзнато у повечето от нас, което кристализира в творбите ти. Благодаря ти! Усмивка
Малинче - 17.12.2008 23:53:52
Заглавие:
Не е ново, копирам си го от друго място, на което го пуснах преди време. Усмивка

Една колежка наскоро ми сподели, че изпитва див ужас от пеперуди, моля ви се. Помислих си: „А стига бе! Шантаво е.” Обаче факт! Та това ме накара да направя набързо една скоростна рекапитулация на собствените си страхове. Колко от тях са ирационални и колко си имат своята основателна причина? За кои от тях мога да дам точно определение и за колко от тях не, дори и животът ми да зависи от това?...
Разбира се, на първо място без да се замислям слагам паяците. Всъщност плаши ме всичко, оборудвано с повече от четири крака и две очи. Напълно ирационално, но и напълно непреодолимо.
Страх ме е и от игли. От тях изгубих безкрайно ценен за мен човек.
Страх ме е от публични изяви. Затова вършея тук. :о)
Страх ме е от кучета, но само от дребните породи. С големите нямам проблеми. Не мога да си го обясня и това.
Страх ме е от смъртта, но не от моята (докато сме живи, всички сме безсмъртни, нали така?), а от смъртта на хората, които обичам. Моята все някак ще я преживея.
Страх ме е от самотата. От онази самота, в която искаш да кажеш нещо на някого, а няма на кого. Или по-лошо – има някой там отсреща, но той изобщо не иска и не може да те разбере.
Страх ме е от времето, макар да съм още млада. Откъдето и да го погледне човек, не води към добър край.
Страх ме е от примирението. Не искам да изгубя тръпката от това да заставам срещу лицимерието, фалша и тесногръдието на духовно ампутираните душици.
Страх ме е от пропуснатите възможности. От мисълта, че някои от тях съм ги пропуснала по съвсем глупашки начин, а реванш няма да има.
Страх ме е от забравата. Не, не че мен ще ме забравят – не искам аз да забравя.
Страх ме е от прекалено сериозното отношение. Харесва ми да мога да се смея на нещата, които не мога да променя или избегна.
Страх ме е от мисълта, че един ден няма да има за какво да копнея.
Страх ме е да не изгубя способността си да се влюбвам до сълзи.
Страх ме е от онези, които съжалявам. Не искам да заприличам на тях...
Страх ме е от самия страх. Затова се опитвам да заставам срещу него, все едно колко крака и очи има.

Etchi - 20.12.2008 03:23:46
Заглавие:
Премина през мен...
Смеещ се
Поздрав и усмивка.
Малинче - 22.01.2009 18:30:52
Заглавие:
Този път е различно. Харесвам си го, макар на моменти да бие на шизофрения. Установих, че и на други хора им харесва, така че реших да си го запазя и тук! Усмивка

Някъде прочетох за проф. Александър Балабанов, че бил толкова разсеян, че си събувал обувките преди да се качи в трамвая. Слава Богу, не съм само аз! Освен това прочетох, че разсеяността била характерна черта на гениите. Хайде сега пък! По тоя показател трябва да съм Айнщайн на степен от порядъка на „плюс безкрайност”, ама аз съм си скромна по натура, та все едно не съм го казала.
Да си разсеян не е лошо, ако го погледнеш от подходящата страна. Е, вярно, че от време на време някой ти се понацупи задето си го подминал като пътен знак някъде, но скоро свикват. Случвало се е да се блъсна в баща ми на улицата, да му кажа: „Извинете!” и да си отмина. Друг път пък някакъв тип ми се стори познат и в продължение на три месеца го поздравявах, докато се сетя, че ми е познат, защото с една приятелка му нарязахме гумите на колата. (Заслужаваше си го!)
Ама поне съм любезна. Даже на стелажите в библиотеката се извинявам, ако се блъсна в някой от тях, и сама си казвам „наздраве”, когато кихна. Веднъж и на една котка го казах по инерция. Много странно ме изгледа!
Свикнала съм с мисълта, че цял живот ще ми се случва да си прибирам най-прилежно кецовете в хладилника, да мятам в кошчето за боклук бонбона вместо обелката, да си измия косата с препарат за мебели, да излизам за работа ту по домашни чехли, ту без пола, да спирам патрулки вместо таксита... Забавно ми е, че понякога успявам да изненадам сама себе си. Тръгвам например от София за Видин, а се озовавам в Лом, при това посреднощ, с последния възможен влак. Отивам до магазина за сирене и се прибирам с кило ябълки. И т.н. Списъкът е безкраен.
Не се смейте! Сигурна съм, че и вие не сте по-различни.
А дори не съм блондинка. Четири теста за интелигентност съм си правила, и четирите показаха 125-130. Ще рече, че не съм безнадежден идиот или нещо такова. (Не мога да се въздържа и да не уточня, че коефициентът на Джордж Буш-младши е под 100. Явно наистина трябва да ни управлява глупак, за да просперираме.) Всичко това прави още по-необяснимо защо успявам без проблеми да подпаля пода в кухнята, да сваря спагети във водка вместо във вода, да направя салтата със сода за хляб вместо със сол... Да изброявам ли още? Цяло чудо е, че все още не лежа на командно дишане в някоя реанимация. Случва се да се прибирам вкъщи без грам спомен по кои улици съм минала (при това дори не пия или поне напоследък не го правя). Мисля си, че то аз така мога да скоча пред някой автобус, както си блея, и да съсипя живота на някой човечец. Той не е виновен, че на мен тялото и умът ми се прибират у дома по различни маршрути.
Та при това положение взех да се питам, ако случайно на стари години ме връхлети Алцхаймер, дали изобщо ще усетя разлика някаква или... старата песен на нов глас? Чувствам се някак си... подготвена.
Та... за какво говорехме?... :о)))

Etchi - 23.01.2009 15:03:42
Заглавие:
Смеещ се
Олеле, Малинче, бе не си ми набор ти,
а като гледам, замязала си също мене.
Алцхаймера не го мисли, щом те навести
без да се светнеш, акъла ще ти вземе...
(каквото е останало де) Намигащ

Поздрав за усмивката!
Малинче - 30.01.2009 00:45:21
Заглавие:
„Привет от Разказвача на приказки!”
И само толкова. Без подпис, без обратен адрес.
Получих картичката в средата на септември, тъкмо когато започваше новия семестър. Изпаднах в потрес и удоволствие. Викам си: "Браво! Най-накрая и ти, моето момиче, завъди таен обожател.” Ама то отвътре си ме гложди. Любопитство е второто ми име. Водолей съм – това си ми е генетично, астрологично и космично заложено. Уж девизът ми е „Аз мога”, но по лично усмотрение от време на време си го преработвам самосиндикално в „Аз знам”. Два дни сън не ме ловеше заради тая картичка, докато най-накрая се сетих да погледна пощенското клеймо. (Както се казва, акъл – море, глава – шамандура.)
Варна.
И внезапно ми просветна. Изведнъж Разказвачът на приказки получи лице, име, глас... и всичко останало – да не изброявам, че много място и време ще отнеме, пък и ще взема да се разчувствам нездравословно за дни напред.
Нищо чудно, че не си спомних веднага – тия три дни малко ми се губят на моменти. Мото-срещата, палатки, музика, водка и няколкохиляди души, отчаяно решени да се забавляват на всяка цена. И той – мъжът с най-прекрасните очи, които можеш да си представиш. Тъмни като бездна и точно толкова дълбоки и в същото време бълващи пламъци като кладите на Инквизицията. (За разлика от Жана д`Арк обаче, аз нямах нищо против да изгоря там.) Колкото и водка да е изпила една жена преди това, от погледа на тия очи моментално изтрезнява.
Дали си спомням името му? Помня го, но то няма значение. Усмихна ми се и дъхът му прогори кожата ми, когато ми прошепна: „Искам да ти разкажа приказка!” Така сe роди Разказвачът на приказки. Друго не ми трябваше да знам.
Е, удържа на думата си – превърна следващите три дни в приказка, но от онези, които се разказват на ухо и носят клеймо +18. (Приемаме, че съм се изчервила благоприлично, докато казвам/пиша това.) После всичко свърши, както си му е редът и всеки от нас си хвана своята посока, а два месеца по-късно пристигна картичката, за да ми разкаже една позната и все пак нова приказка.
Мисля си... (да, бе, и на мен ми се случва от време на време)... май всеки има нужда от своите приказки. И от точния човек, който да ги разкаже. В даден момент всеки от нас се оказва в ролята ту на този, който слуша, ту на този, който разказва. И така...
... привет от Разказвачката на приказки! Искам да ти разкажа една!...

Ново мнение