asl-bg.com

Литература :: Любимото ви стихотворение е ?
^FlY_LyLy` - 24.12.2005 11:46:01
Заглавие: Любимото ви стихотворение е ?
Сподели с нас,кое е любимото ти стихотворение.
Моите са две :)

"Пръстен"

За твойто тихо идване,което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото,и назад невзето,
за прошката,че с теб съм и не съм.
За думите,понякога спестени,
за ласките,които не спести,
за силата,която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти.
За туй,че бе на мене кръстен
и твоя лош,и твоя хубав час,
на твоя малък пръст,наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
/Веселин Ханчев/



''Прощално''

Понякога ще идвам във съня ти,
като неочакван гостенин.
Не ме оставяй ти на пътя-
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо.
Кротко ще приседна,
ще вперя погледа в мрака
да те видя.
Когато се наситя да те гледам-
ще те целуна и ще си отида.
/Н.Вапцаров - април 1942г. /
marisa - 24.12.2005 17:12:15
Заглавие:
Много хубава тема,макар че ми е малко трудно да определя любимо стихотворение.Те са толкова много.Едно от най-любимите ми е "Балада за човека" на Веселин Ханчев.Ето го и него:

Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влачи.
И каза гората:-Нима не разбра?
Ранен си.Отиваш си вече.
Умираш.Далеч е отряда сега.
Ни стряха,ни лек,ни пътека.
Но глух бе човека,съборен в снега.
Пълзеше,пълзеше човека.
И каза гората:-Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.
Виж бързият гълъб е паднал дори
до тебе с крила укротени.
Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом е мен са сковани?
И спря се човекът.И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.
И гълъбът,сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,
удари с крила и натам полетя,
където не стигна човека.
Павлита - 25.12.2005 23:46:26
Заглавие:
След немалки усилия успях да сведа любимите си стихотворения до две. Едното е "Прощално" на Никола Вапцаров. Има го вече в темата, няма да го пускам, за да не се повтарят нещата. Другото е "Защото" на Яна Кременска:

Защото

Защото само тротоарите са будни
и дишат с нечии позакъснели стъпки,
защото тази нощ навярно ще се сбъдна
и с теб ще се събудим други утре,
защото някъде във мене се обажда
оная моя непокорна същност
и името й сигурно е жажда,
покълнала от тънкото на пръстите ми,
защото думите ми, тръгнали към тебе,
приличат на развързан вятър
и любовта ни сигурно е време,
забързано към някакво приятелство,
защото сме забравена материя,
дошла от миналите ни животи,
защото с теб ще се намерим
след най-последното защото.
nofearinc - 26.12.2005 00:22:04
Заглавие:
ВЯРА (Н. Вапцаров)

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити![i]

~~~~~~~~~~~~~


ЗАВОД (Н. Вапцаров)

[i] Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът - тежък, скучен. -
Живот без маска и без грим -
озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
вбесено псе
парченце хлеб.

Във залите плющят каиши,
трансмисии скриптят
от всеки кът.
И става толкоз душно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд.

А недалече пролетния вятър
люлее ниви, слънцето блести...
Дърветата опират
във небето,
а сенките -
в заводските стени.
Но как е чуждо
и ненужно тука,
съвсем забравено
това поле!
Една ръка изхвърли на боклука
идилиите с синüото небе.
Защото миг на некаква заблуда,
защото миг с размекнато сърце,
би значело напразно да загубиш
работните си
жилави
ръце.

И този шум
и трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш,
да могат думите
разбрано да преминат
пространството, което те дели.
И аз крещях години -
цяла вечност...
Долавях, че и другите крещят -
машините,
завода
и човека
от най-затуления
тъмен кът.

И този крясък стана сплав,
с която
бронирахме живота си така,
че сложиш ли му
прът във колелата -
ще счупиш своята ръка...

И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно! Ти ни учи да се борим -
ще снемем ние
слънцето при нас.

Завод, притиснал с мъка
толкоз хора
с осаждени от черен труд
лица,
едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.
~~~~~~~~~~~~~
Червените ескадрони (Хр. Смирненски)

В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.

Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.

И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.

Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна -
кратка схватка, и наново ескадроните летят...

Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.

Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий - развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.
blue_bird - 26.01.2006 20:55:31
Заглавие:
Брей големи комунисти се извъдихте тук Плезещ се Плезещ се

Та... на мен любимия ми поет е Яворов (според мен няма по-голям талант в българската поезия от него) следователно и любимото ми стихотворение е негово, а то е "Ще бъдеш в бяло":

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
Аз мисля днес: света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи.
И тих, ще пия техните лъчи –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.



Следващото е от един сайт. Много го харесах и си го копирах, но не знам кой е авторът, а заглавие нямаше. Ето го:

Я сипи ми една...
Че до болка е празна
душата ми.
Искам да я отхапя...
Болката.
После да я изплюя...
Да спре да горчи,
че ми скапа живота.
Нямат блясък очите ми.
И косите от студ побелели
се свличат...по раменете
като крила на птица.
Уморени.
Ще пия! Няма да плача.
Бавно капе сърцето ми.
На глътки...сипи да изпия
ехото.
Да спре да кънти
душата ми.
Сипи...Сипи! Искам да се напия.
Да покрещя.После да онемея.
Само днес.Утре ще изтрезнея.




Договор с палача

Когато умориш се
от взаимност
и слънцето в очите ти
помръкне,
когато розите цъфтят
не заради мене
и птиците над нас
замлъкнат-
убивай ме така
красиво, бавно,
както си ме любил!
sladco_kotence - 26.01.2006 21:52:18
Заглавие:
Едно от любимите ми (освен двете в първия пост, които обожавам) е "Светилникът", но не успях да го намеря. Има го в "Антология на българската любовна лирика".

С момчето ми имаме едно дневниче, където си пишем разни хубави неща и едни от най-хубавите български любовни стихотворения са там. Има невероятно стойностни произведения
suffocation - 26.01.2006 22:00:12
Заглавие:
На мен ми е трудно да определя кое ми е любимото стихотворение. Обикновено ми допада един поет с цялостното си творчество. Може би най-много харесвам Димчо Дебелянов, Смирненски и Атанас Далчев. И понеже се затруднявам с избора, ще пусна само едно на Дебелянов.

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
Павлита - 27.01.2006 00:06:02
Заглавие:
blue_bird написа:
Брей големи комунисти се извъдихте тук Плезещ се Плезещ се


Аааа, моля, моля!!! Имам си доста сериозни лични причини да ми се драйфа от комунизма, така че дори и на майтап не обичам да ме причисляват към него. Предполагам, че забележката ти горе е по повод няколкото души, които посочихме като любими някои стихотворения на Вапцаров, който на мен ми е сред любимите поети, та затова скочих.
И по принцип е адски тъпо да се дава оценка на творчеството на някого според политическата му ориентация. Както и да е...

П.П. Това на Яворов е сред най-добрите му наистина.
blue_bird - 27.01.2006 00:12:36
Заглавие:
Спокойно, спокойно аз просто се шегувах Усмивка Но го казах не точно заради Вапцаров, по скоро заради "Червените Ескадрони" на Смирненски Усмивка Пък и те поетите не са виновни за заблудата си, те са вярвали в идеала, а това, че той после е осквернен, е друг въпрос
^_tweety_^ - 27.01.2006 02:52:14
Заглавие:
Не знам на кой е... Имам го отнякъде... Но е стихотворението, което ме описва най-точно когато ме хванат маниякално-депресивните настроения...

Не ме докосвай.
Точно днес не искам.
Ненужна ми е всяка топлина.
Не ме докосвай
Кръст със пръст изписвам -
рисувам в сиво с тонове боя.
Не ме докосвай.
В синüо длани стискам –
настръхнали от толкоз милостиня.
Не ме докосвай.
Извор сух облизвам -
вълшебник да съмпясък как да пия ?
Не ме докосвай.
Проклятие съм – бягай.
Не ми оставяй и троха дори.
Не ме докосвай.
Миг да се забавиш,
ще чуеш как прошепвам”остани”
Павлита - 29.01.2006 16:46:54
Заглавие:
blue_bird написа:
Спокойно, спокойно аз просто се шегувах Усмивка Но го казах не точно заради Вапцаров, по скоро заради "Червените Ескадрони" на Смирненски Усмивка Пък и те поетите не са виновни за заблудата си, те са вярвали в идеала, а това, че той после е осквернен, е друг въпрос ...


Знам, че се шегуваш, просто като си представя какви безумства са извършени следствие на тоя осквернен идеал, който и ти споменаваш, настръхвам.
Съжалявам за острият си тон горе.

Останалите, извинете, че се отклоних от основната тема.
Павлита - 29.01.2006 16:53:27
Заглавие:
^_tweety_^ написа:
Не ме докосвай.
Точно днес не искам.
Ненужна ми е всяка топлина.
Не ме докосвай
Кръст със пръст изписвам -
рисувам в сиво с тонове боя.
Не ме докосвай.
В синüо длани стискам –
настръхнали от толкоз милостиня.
Не ме докосвай.
Извор сух облизвам -
вълшебник да съмпясък как да пия ?
Не ме докосвай.
Проклятие съм – бягай.
Не ми оставяй и троха дори.
Не ме докосвай.
Миг да се забавиш,
ще чуеш как прошепвам”остани”


Това стихотворение е на Горица Петрова. Много е талантлива наистина. Има една стихосбирка "Когато ме докосваш", издадена през 2004 г. от Сдружение "Словото".
slanceto - 02.02.2006 11:35:43
Заглавие:
Павлита написа:
blue_bird написа:
Спокойно, спокойно аз просто се шегувах Усмивка Но го казах не точно заради Вапцаров, по скоро заради "Червените Ескадрони" на Смирненски Усмивка Пък и те поетите не са виновни за заблудата си, те са вярвали в идеала, а това, че той после е осквернен, е друг въпрос ...


Зн ...

Пази ни боже от "идеалистите". Чуеш ли че някои е идеалист стой по-далеч от него. Все пак и Хитлер, Мусолини и Сталин са били идеалисти, а са сринали половината свят. Та по темата, аз много не обичам поезията, дори я мразя, но обичам руската класика. Ето едно от любимите ми стихотворения на Пушкин, надявам се да ви хареса:

Съществувал рицар беден,
мълчалив и простоват,
мрачен бил на глед и бледен,
духом ясен и сърцат.
Имал той едно видение,
що с ума си не прозрял,
и дълбоко впечетление
в своето сърце вдълбал.
Сякаш че душа погубил,
не поглеждал към жена
и до гроба не разлюбил,
не говорел ни с една.
Вместо шарфа си в замяна
броеница окачил,
под забрало от стомана
своя лик навеки скрил.
Той с любов изпълнен страстно,
в сладостна мечта упит,
A. M. D. с кръвта си ясно
начертал на своя щит.
И в пустинята голяма
щом за бой наставал час,
всеки рицар свойта дама
именувал с мощен глас.
Lumel coeli, sancta Rosa*
с този вик и той се бил
и нечувана огроза
за неверниците бил.
После в замъка се върнал
и затворен там живял,
все тъжовен, все посърнал
и безумец си умрял.

* Небесна светлина, свята Розо! (лат.)
Вярвам ще се съгласите, че от Пушкин по-велик поет няма. Не ви натрапвам своето мнение, аз дори не чета поезия.
R'N'B girl - 06.02.2006 18:43:18
Заглавие:
Любимите стихотворения са на Яворов и на Хр.Ботев.Сега не мога да намеря книжките да напиша някое,но като ги намеря ще напиша.
veet - 14.02.2006 18:50:39
Заглавие:
Песен за човека ( Н. Вапцаров )

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?
boiana67 - 17.02.2006 10:13:54
Заглавие:
ЦЕНАТА НА ДОВЕРИЕТО

Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля – вместо да ударя,
Да повярвам – щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали -
И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.
ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ

Хубаво е всичко да свършва навреме –
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано –
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.

Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.
******
Не мога като злато да те заровя,
Като пръстен на ръката си да те нося,
Пия с виното и тънка отрова –
Ще дойде след мен
Друга някоя дългокоса.
Не мога с девет ключа да те заключа –
Все някога сърцето ти ще изстине.
Едно те заклеван –
Каквото и да се случи,
Не докосвай отминалото!
Не смей да я водиш по пътеките,
Нашите,
Осеяни от есенна шума;
Не й давай глътка от своята чаша,
Не й казвай в ухото същите думи.
Оная песен беше на двама ни –
Нека онемее, нека!
И онова място, на дясното ти рамо –
То е мое, сега и навеки.

Нищо наше, и най-дребното –
Не повтаряй!
И да спя – насън отчаяно ще извикам.
Мъртва ли съм – гръм ще удари...
Не ме замествай с друга никоя,
С друга никоя.


Станка Пенчева
heatbreaker - 19.02.2006 17:31:31
Заглавие: Ето това:
Едва когато нещо си отиде,
едва когато с нещо се простиш,
разбираш колко много ти е нужно и започваш да тъжиш.
И знаеш,
че не ще се върне вече
и празното местенце те боли.
Дори светът надолу да обърнеш
пак не ще го върнеш ти.
И мъката от страшната раздяла,
дълбоко във сърцето ти гори.
Разбираш,че за нещо си живяла,
за нещо със което се прости!
hei_lin - 10.03.2006 13:15:08
Заглавие:
Студ, мраз,
загнездил се в душата.
Шум, смях,
наоколо кънтят.
Самота, празнота,
почувствало едно сърце.
Отхвърлено, изоставено,
било от любовта.
Надежда, проблясък,
в следващия миг - мъгла...

Чух го от едно момиче.Не е лично мое. Да се има в предвид!
gerity - 02.04.2006 20:05:48
Заглавие:
Може би това --->

НАСАМЕ С ЕСЕНТА от Атанас Цанков (:

Отнема есента, отнема
от нас красивите неща.
Реваншът е една поема,
родена късно през нощта.
Една поема - сто куплета,
с горчиво есенен привкус.
Но този дар е за поета
сто минуса, единствен плюс!
Сто минуса - една утеха,
сто ядове - един късмет...
Обличам по-дебела дреха,
нахлупвам вехтия каскет
и тръгвам малко безпосочен
през есенния листопад.
Не е часовникът ми точен
и връща времето назад...
Какъв наивник бях до вчера -
в години мъж, по детски чист!
Но тази сутрин на ревера
ми кацна сух, посърнал лист.
Повдигнах погледа си смаян -
нима дошла е есента? -
размекнат, може би, разкаян
в мига за толкова неща,
които са могли да станат,
но моя е вината, че
не съм ги пожелал отрано,
догдето лятото пече
и плажовете са вилнели
с тела, чадъри и вълни,
а аз в крайморските хотели
отсядал съм за два-три дни.
Листът ме бодна по брадата,
напомни ми за свойта власт -
сезонът беше си в правата,
каквото ще да прави с нас!
Сърцето първо предусеща,
че идват неприятни дни,
че предстои нелепа среща,
че вече се заесени.
Обзе ме размисъл невесел:
каквито сме били, не сме!
И ето - с тая мрачна есен
стояхме двама насаме.
Стояхме си съвсем самички
в случаен парк, в случаен ден.
Бе онемял светът без птички,
пронизваше ме лъх студен.
Ръмеше дъжд невидим само,
шуртеше някъде река,
а есента, привела рамо,
ме хвана свойски под ръка.
Безцелно скитахме се с нея -
през мостчето, подир това
в една залутана алея
пристъпвахме едва-едва.
Тя нещо мрънкаше на своя
пресипнал, неразбран език,
когато точно на завоя
пред нас изплуваха във миг
момиче и момче - такива,
с каквито пълен бе града.
Тя беше, може би, красива,
той беше сигурно с брада.
Под свод студен, под голи клони
прегърнати стояха там.
И нямаше за тях сезони!
И нямаха ни капка срам!
Стояха си напук на този
намръщен есенен декор
с попарените късни рози
и неприветния простор.
За миг почувствах се засрамен,
че ласките им бях видял,
но есента със жест измамен
накара ме да трепна цял:
"Погледай де! Не ти се струва,
мираж че си видял, нали?
Момчето истински целува,
дъждът наистина вали!"
А те, напук на всяка капка,
си шепнат, сплели колене:
- Студено ли ти е без шапка?
- Ами на теб?
- На мене - не! -
На мене пък съвсем студено
ми стана, просто вкочанях.
А есента невъзмутено
шепти: "Видя ли…"
- Да, видях!
Че влюбените са безумни,
доказано е дваж, и триж.
Ирония в гласа й лумна:
"Не бързай, моля ти се, виж!
Виж розата, виж клона черен -
отново почват да цъфтят."
- Приемаш ме за лековерен -
не си познала този път!
"Не вярваш ли? Добре - тогава
ще ти покажа друго, но
дъждът все пак ще продължава."
- Да продължава, все едно!
И пак закрачвам безпосочно,
със преднамерена печал,
самонавивам се нарочно,
нарочно стъпвам в локва кал.
Чорапът ми сега съвсем е
прогизнал, кипвам изведнъж:
- Противен ден, проклето време!
Къде съм тръгнал в тоя дъжд!
И продължавам, но край моста
онези двамата стоят.
Две срещи ще ми бъдат доста,
а нямам друг обратен път.
Те нещо кимат… Стига с тия
ужасно тъпи номера!
Аз тази щях да я пребия,
ако ми беше дъщеря!
Познато яке и брадата
съвсем познато се ветрей?
Обръщам гръб, но в тишината
дочувам:
- Татенце, здравей!
- Здравей! - във гърлото ми нещо
задави ме, смути ме, спрях…
И стана ми така горещо,
че шлифера си разкопчах.
А клон наистина цъфтеше
над рошавата му глава
и погледът му млад гореше…
И беше есен при това!
Листът ме бодна по брадата,
дървото пак прошумоли.
Момент, да сложа очилата,
да видя - божичко, дали…
Отдавна, някога, далече -
в случаен ден, в случаен час -
в една такава хладна вечер
под тоя клон стоях и аз!
Измокрен цял като кокошка,
сега си спомням ясно как
ревниво с джобната си ножка
оставих тук лиричен знак:
две букви, свързани навеки
със плюс, съдбовно издълбан -
като пресечени пътеки,
осмислени във личен план…
Сълзят очите, разпознали
на младостта следите те:
дърво и клон с инициали -
годината… не се чете!
Със пламнало чело и с тая
позната есенна печал
стоя - завърнал се накрая,
но мъничко позакъснял…
инчето - 20.04.2006 19:19:55
Заглавие:
В момента любимото ми е "Пролет" на Никола Вапцаров.И понеже той има няколко такива,ето моето любимо:
ПРОЛЕТ
Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синüо небе.
Приятелю,птиците чу ли?
Отвънка е пролет!Здравей!

Дори през бензинните пари,
през пласт от стоманни ята
тя иде.Враттите разтваряй
и бодро срещни пролетта!

Тя пита:""Стоиш ли на постта?
Не клюмна ли вече глава?"
И после те грабва и носи
на своите светли крила.

В очите ти пламват пожари,
кръвта ти немирно шуми.
Пред тебе света се разтваря,
разтварят се слънчеви дни.

Ти имаш любима?-Обичай!
Ти вярваш в живота?-Добре!
Подай си ръката челична.
Отвънка е пролет!Здравей!
Selena - 22.06.2006 01:40:09
Заглавие:
"УТРО"

След бури - мир и тишина,
след нощ - безбрежна светлина.


Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят -



път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.



И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,


повярвал в слънцето, вървя,
през буйно-зрейнали нивя,


и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен


с дъха на ранните цветя
ще дойде тя, ще дойде тя.

Димчо Дебелянов


"Две хубави очи"


Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; - музика - лъчи

Не искат и не обещават те...

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли...

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете...


Пейо Яворов
Anjeliens - 23.08.2006 06:57:40
Заглавие: Много са, но напоследък, като че ли най много се замислям
над тези редове:

ЕДГАР ЛИ МАСТЪРС

Тишина

Познавам
тишината на звездите и на морето.
И тишината на града в отмора.
И тишината, във която
мъж стои до своята изгора.
И тишината, във която
само музиката има подходяща дума.
И тишината на гората в здрача,
в очакване на пролетния буен вятър.

И тишината в погледа на болните,
с очи, блуждаещи от ужас ням
и от страдание, и питам:
за какво езикът всъщност даден е,
като не ползваме го никак ?

Зверът, че звяр е,
скръбно вие и оплаква мъртвата си рожба.
А ние онемяваме пред всеки факт.
Пред всяка истина горчива
губим говор или глас.

Любопитен малчуган
пита стар ветеран,
приседнал за просия пред един магазин:
" Къде ти е кракът?"
А войникът стар стъписан млъква,
изгубил ум и дума.
Мозъкът му сякаш че изфръква,
та не може да го събере
и да си спомни Гетисбърг.
Но се съвзема. Идва му на ум
с шега да отговори:
" Мечка го отхапа."

А момчето докато се чуди,
инвалидът стар безмълвно, в унес тъп,
ще преживява пак кошмара на войната,
сееща огън и жупел.
Ще чува канонадата на оглушителни гърмежи
и писъците нечовешки на убити и ранени.
И пак ще види
свойто повалено тяло на земята.
И военните хирурзи,
скалпелите, лазарета
и дните си безкрайно дълги на легло.

Но ако би могъл туй всичко до разкаже,
би трябвало поет да бъде.
А ако бе поет,
и раните му по-дълбоки биха били,
та пак не би намерил думи
болката си да опише...

Има тишина огромна във омразата.
И тишина в голямата любов.
И тишина - покой и мир душевен.
И тишина, вгорчена в приятелство добро.

Има тишина на болен разум
при душевна криза,
в която дух, измъчен безпределно,
се разтваря и се извисява
чрез видения неземни в царството
на недостъпния за нас отвъден свят.

И тишина небесна,
във която боговете се разбират,
без да си говорят с глас.

Има тишина на поражението.

Има тишина на хора, несправедливо
без вина наказани.

И тишина в агония,
когато малко преди края
умиращият сграбчва изведнъж
с мъртвешката си длан
на живия ръката.

Има тишина между баща и син,
ако бащата не успее да обясни и оправдае
живота си, или да се окаже,
че погрешно приживе е разбран...

Има тишина, разяждаща доверието в брака
на мъжа или жената.

Има тишина след неуспешен опит.

И тишина на пълното забвение,
заклеймяваща народи разгромени
и победени пълководци.

Тишина, в коята Линкълн спомня си
бедняшката си младост
и тишина,
коята Наполеон след Ватерлоу
не нарушава.

И тишина,
последвала след думите на Жана д'Арк,
сред пламъци на кладата изречени:
" Благословен Исусе! ",
достатъчни да изразят изцяло
скръбта огромна
и огромната надежда.

Има и такава
тишина - на възраст зряла,
наситена със мъдрост,
недостойна да се оскверни
със думи за поука,
неразбираеми за тез, които трупат опит
и са в началото на своя земен път.

И тишина
на пленниците на смъртта.

Щом ние, живите, за своя опит
и богати преживявания тук мълчим,
защо се чудим, че умрелите
не казват нищо за смъртта ?

Тишината им
ще бъде изтълкувана,
когато пътят си до тях изминем
и ги наближим!

* * *Т


Тези стихове са написани от едно момиченце,
което умира от рак в една болница на Ню Йорк.


Наблюдавал ли си понякога децата в луна парка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?



По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.



Музиката не продължава завинаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого "как си"
Чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш, прегърнал мислите за стотици грижи?



По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.



Каза ли някога на детето си "това ще го направим утре"
И в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне,
защото никога нямаше време да се обадиш.
и кажеш "здравей".



По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.



Музиката не продължава завинаги.
Когато тичаш като луд,
губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък, който не си отворил.
Животът не е спринт.



Затова отпусни се, чуй музиката ...
Преди да спре песента.


* * *

Красимир Обретенов

МОРЕТО Е ЧОВЕК, ЗАБРАВИЛ НЕЩО.
То тръгвакъм брега и пак се връща.
Припряно мачка синята си дрешка,
джобовете си трескаво обръща.

И ето че на пясъка се пръсват
вместо стотинки - мидени черупки.
Но магазините отварят късно,
а в тях какво ли може да се купи...

Човекът е море.Но той не знае
и в себе си да плува се опитва.
Ветрец, мечта и лодка взел под наем,
безгрижно плъзва се по мисъл плитка.

Животът е море.Но и смъртта е.
С морето вече всичко е сравнено.
Разкриха вече всичките му тайни.
А пък морето хич не го е еня,

защото е човек, забравил нещо.
Все тръгва към брега и пак се връща.
...С кого и в колко утре имам среща?
Заключих ли добре вратата в къщи?

Къде отивам?Кой съм аз?Забравих.
Морава, мор, морал, морфин, умора...
Мърморя ли?Е, спирам.но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?

Бях бурно вчера, казвате?Не помня.
Обърнах кораб?!? Как успях самичко!
...Въздъхва то, оглежда се бездомно.
МОРЕТО Е ЧОВЕК, ЗАБРАВИЛ ВСИЧКО.
kristiq - 03.09.2006 21:53:53
Заглавие:
Едно от любимите ми стихотворения е на Никола Йонков Вапцаров

Песен за човека

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?




И второто което също ми харесва много е

Пролет (Н.Й.Вапцаров)
Пролет моя,моя бяла пролет,
още неживяна,непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя,моя бяла пролет--
знам,ще дойдеш с дъжд и урагани
бурна страшно,огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя,моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъдрите площади,
нека видя само твойто слънце
и-умра на твойте барикади...
EverDream - 04.09.2006 11:05:14
Заглавие:
Любими стихотворения много :) Едно от тях е "Вяра" на Никола Вапцаров, но няма да го пиша, тъй като виждам, че вече го има :) Друго любимо стихотворение на Никола Вапцаров ми е "Писмо (Адрес: Сенüора Франческа Лаборе Хуеска)".

Не мога да подмина и "Братчетата на Гаврош" на Смирненски!

На Павел Матев няколко стихотворения, но всичките нямат име... Едното е написано по вдъхновение от Яворов "Ще бъдеш в бяло..."

Владимир Башев - "Чаша ром", "Пред вагона", "Среща", "Как късно всички вие ме целувате" и още много...

Също така "Развновесие", "Еманципация", "Нарисувай ми, художнико, сълза" на Надежда Захариева. За миг да пропусно още едно нейно стихотворение:

КОЛКО СМЕ ЗЛОБНИ.
Колко сме жалки.
Как ни заробват
чувства-подпалки.
Колко враждебни.
Колко сърдити.
Колко на дребно
тровим си дните.
Колко сме остри.
Даже без нужда.
Чисто и просто
колко сме чужди.
Колко се мразим.
Колко си пречим.
Сякаш на тази
земя сме вечни.
neneneli - 15.11.2006 15:58:53
Заглавие: Любимото ми стихотворение.
-Що не пееш,мила птичко,
що потрепваш тъй с крилца
Ето, тук си имаш всичко:
и водица, и зрънца.

Имаш позлатена клетка
с тънки пръчки-железа
ипрозорче с дивна гледка
къмто ведри небеса...

Тъй говореше детето
с нежно-ласкави слова,
а пък птиченцето клето
тъжно свело бе глава.

А отвънка птички волно
сбираха се в път и с глас
сякаш думаха му милно:
-Искаш ли да хвръкнеш с нас

Трепна птичето с крилцата,
блъсна в пръчките челце
и издъхвайки, заплака.
Стихна мъничко сърце.

Емануил Димитров
lori3610 - 27.11.2006 18:32:00
Заглавие:
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце,играе,
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко,прощавай!
Ти,либе,не ме забравяй!
Дружина тръгва,отива,
пътят е страшен,но славен:
аз може млад да загина... Тъжен
ruketc - 28.11.2006 12:57:33
Заглавие:
ФИНДЛИ
Робърт Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам - каза Финдли.
- Върви си!Всички спят у нас!
- Не всички! - каза Финдли.

- Не зная как си се решил...
- Реших се - каза Финдли.
- Ти май си нещо наумил.
- Май нещо - каза Финдли.

- При тебе ако дойда вън...
- Ела де! - каза Финдли.
- Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем! - каза Финдли.

- При мен да дойдеш, току-виж...
- Да дойда? - каза Финдли.
- До утре ти ще престоиш.
- До утре! - каза Финдли.

- Веднаж да минеш моя праг...
- Да мина! - каза Финдли.
- И утре, знам, ще тропаш пак.
- Ще тропам! - каза Финдли.

- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй! - каза Финдли.
- Ни дума някому за туй.
- Ни дума! - каза Финдли.
Depressado - 01.12.2006 15:17:52
Заглавие:
Тази бяла стена на мъглата
пред прозореца плътно издигната.
Този дъх, непривичен и блатен,
те ли хранят с отрова енигмата,
що е нокти забила в сърцето ми,
в мисълта ми просмукала злото?

Обсадена, заключена в себе си
диря път към света вън от мене.
Тези дяволски сплетени ребуси,
това клоунски жалко съмнение,
дали край са, дали са начало
или в мен радостта е умряла?

Още гледам и ходя, и дишам.
Още мисля, зова и мечтая.
Но къде е възторгът предишен,
да разбие стените на стаята
и в мъглата, в безплътната киша
като фар моят път да опише?

Я. Янкова

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва.
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж,
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадонна" от Рембранд,
погледната от близичко е грозна.
И целият й майсторов талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз околовръст,
която от далеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст-
пръст, в която ний ще легнем с тебе.
Красавице с тъй прелестни черти,
щом искаш да не зърна всичко дребно,
несъвършено в твойте красоти,
не ме допускай близичко до тебе!
Но, може би си права.Ах, нима
ме е в туй смисълът неразбираем?
Очи в очи да видим къс тъма,
картина, вечност, образ и земя,
с които да се примирим накрая.

Д.Дамянов

Има нещо, което
ще гадая до гроба-
как човекът превръща
любовта си във злоба?

Как остава в сърцето
тази тъжна промяна-
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?

Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?

Има нещо в простора,
непонятно за мене...
Обяснете ми, хора
от любов озлобени-

как сърцето обича
само няколко мига?
Злоба има за всички,
любовта не достига.

Г.Константинов
Малинче - 23.01.2007 14:04:51
Заглавие:
Казва се "Съвети към себе си", а авторката е Станка Пенчева, но не ми е позната.

Не се сравнявай със себеподобните;
утеха не търси в по-слабите;
не се любувай на перата си паунови.
Бъди от недоволство зла!
Бори се като Яков с боговете,
завиждай на Сафо,
сравнявай се със гении -
така че
от безсилие да плачеш.
Пиши неистово,
пиши във страшни мъки,
пиши като осъдена на смърт
или като сибила,
така пиши,
че кръв да ти тече от ноктите,
така пиши,
че листът да се овъгли.

Харесва ми, защото имам тайни (но значителни по размер) амбиции в писателското поприще. Само малко ме е страх да не съм и аз от онези, за които навремето Тодор Колев с усмивка казваше, че при тях "желанието е по-голямо от възможностите". Та това стихотворение ми се струва добър съвет към всеки осъществен или неосъществен писател и поет. Срамежлива
deska - 26.01.2007 00:13:21
Заглавие:
ЛЕКА НОЩ


Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!
Малинче - 26.01.2007 09:59:11
Заглавие:
Пърси Шели?... Впечатлена съм. Наистина. Малко хора на твоите години оценяват класиката в любовната лирика. Ръкопляскащ
**kiss4eto** - 19.02.2007 19:59:13
Заглавие:
Най-много обичам стиховете на Дамян Дамянов...просто са върховни и каквото и да се каже за тях ще е малко Усмивка Ето и любимото ми негово стихотворение:

Не си отивай! (Д. Дамянов)

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?

Ето и още едно,което обожавам!! Усмивка

Ти виждал ли си падаща звезда?
И пожелавал ли си нещо в този миг?
Очите на обречен виждал ли си,
дочувал ли си в тях отчаян вик?
Живял ли си във дом с порутен покрив?
Стоял ли си във буря до само дърво?
И трясъка връз него чакал ли си
от гръм със мълния в едно?
Ръце протягал ли си подир птица?
Лекувал ли си счупено крило?
Изпращал ли си я със взор зареян горе,
отлитаща от стъкнато с любов гнездо?
Ръка премръзнала затоплял ли си с длани?
Надежда върнал ли си в нечия душа?
От себе си отричал ли си се заради някой,
обричайки се сам на самота?
Подавал ли си на голтака свойта риза?
На давещ се протегна ли ръка?
Ако и туй си сторил без да мериш,
осмислил си защо си на света!!!

Много са хубави!!! Усмивка
Storm - 03.08.2007 12:27:24
Заглавие:
Христо Смирненски - Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.


Към висини

С оковани крила днес земята ни ражда,
оковани с неволя и делнични дни,
а гори сред душата ни вечната жажда
за простор, красота, висини.

Из града — тези улици шумни и сиви,
де живота безумно крещи,
на село — в тишината на буйните ниви —
нас опиват ни странни мечти.

Като звън на далечни, грамадни камбани,
като гръм на стихийни вълни,
свободата зове непрестанно сърца ни
към лазура на нови страни.

В миг крилата за полет безумен потрепнат,
в миг в очите искра заблести,
и акорди на музика странна зашепнат:
"Полети! Полети! Полети!"

Младостта запламти в многоцветни огнüове,
младостта призовава часа —
тоя час на размах, на разбити окови,
тоя час озарен с чудеса.

А в пожара на тия копнежи сърдечни
свободата за пристъп звъни,
и отекват гърмовно простори далечни:
"Светлина! Красота! Висини!"

(+ всичко останало на Смирненски).

Никола Вапцаров - Песен за Човека

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?
Малинче - 04.08.2007 00:18:50
Заглавие:
Аз напоследък прекарвам доста време в ровене из разни тънички като брошурки книжки от по 40-50 странички на неизвистни (поне за мен) поети и поетеси. Та тези дни попаднах на нещо, което някак си ме грабна, още повече, че доста се връзва с милата родна действителност. И не вярвам да има човек, който поне веднъж, поне за малко да не се е чувствал точно така - както жената, писала това.


"Опит за портрет" - Таня Тодорова

По малко работа. По малко обич.
По малко съвест. И по малко чест.
По малко от сърцето си заложих.
По малко опит за протест.
По малко гордост. Малко разкаяние.
По малко щедрост. И по малко влог.
По малко дружби. И от разстояние.
По малко стихове с неясен слог.
По малко за деца. И за родители.
По малко за съпруг. И за любов.
По малко се старах "за зрители".
Отложих много... И до гроб.
vili-sweet - 13.12.2007 21:02:00
Заглавие:
От българските поети най-силно впечатление ми прави Ефтим Ефтимов и ще напиша две от любимите ми стихотворения.

Остава вечно..

Повика ни гората през нощта
да уловим с очите си сред нея
една неуловима красота,
която нощем в езерото грее.

Да видим невидян наяве сън,
когато в синята му псене слиза...
Една вълна, като отронен звън
пошепна ни да дойдем по-наблизо.

Непокореното от никой друг
побърза своя рай да ни открие.
До тайното докоснахме се тук
и тъй убихме своята магия.

Ще идваме при своята мечта,
но всичко тук ще е познато нощем.
Остава вечна само красота,
която е недостижима още!




Неназовимото

Необуздани южни ветрове
излизат тайно из душите още.
Непокорено чуство ни зове,
затворим ли за миг очите нощем.

Неизменимите на нас звезди
дори и в тъмни вечери ни греят.
Незатревените след нас следи
през всичките сезони пак живеят.

Непрегрешили пролетни лъки
от края на земята ни усещат.
Неотшумелите зад нас реки
протягат своите ръце за срещи.

Незаглушен от миналото зов
изпраща ни еленови сигнали.
И невъзможна скрита пралюбов
пристига като сън да ни погали.


Не знам дали сте чели някое от тези стихове, но се надявам да са ви направили такова впечатление, каквото и на мен...
Малинче - 14.12.2007 00:04:30
Заглавие:
Лаконично небе - Иван Пейчев

Небето беше бързо, то летеше,
от думите по-кратко и по-зло.
Беззвездие над клоните свистеше
с начупен, смътен блясък на стъкло.
И тази бързина невероятна,
и този порив непонятно див
бе диво шибан още по-нататък
с камшиците на твоя гняв красив.
Бе хаоса мъчително пронизан
от ледения ръб на пропастта
и само ти, ти беше неподвижна
опорна точка на жестокостта.
И още миг небето се разкъсва,
и мрака като черна кръв тече,
и аз държа във черните си пръсти
теб - късче лаконично зло небе.
deska - 24.12.2007 00:29:21
Заглавие:
Това според мен е едно от най-добрите стихотворения.

Христо Ботев
Борба

В тъги, в неволи, младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде...

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога измамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост... Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи святи, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря -

"Бой се от бога, почитай царя!"

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но, кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра:

мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

"Боже, помилуй - грешен съм азе",

думай, моли се и твърдо вярвай -

бог не наказва, когото мрази...

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещен конец...

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"




На Смирненски "Юноша" също, но вече е дадено горе Усмивка
vanesa - 29.12.2008 14:35:12
Заглавие:
Аз сам българче обичам-всеки трябва да го знае затова няма да го пиша.
Малинче - 30.01.2009 00:13:35
Заглавие:
Когато сме останали съвсем без нищо
и нямаме стотинки даже за цигари,
когато времето болезнено издиша
в ушите ни дъха на бяла старост,
когато нервите издават тихи вопли,
а в дланите е само споменът за огън -
тогава докосни ме с устни топли,
за да усетим - имаме все още много!
moni_sk - 11.12.2009 12:49:04
Заглавие:
Любимите ми стихотворения са две, но за съжаление не знам от кои автори са. Първото е озаглавено “Утринен тоалет“ (малко странно за заглавие на толкова красиво стихотворение), а второто - “Вричане“.

Каквото и да се случи -
сутрин рано се вдигай
(дори и цяла нощ да не си мигнала).
Среши се старателно и красиво,
оправи старателно леглото си копринено,
старателно опъни маската на лицето,
една брошка сложи -
да не прозира сърцето ти.
Не е задължително да си усмихната.
Но въздишката скрий -
дори най-тихата.
И влез в деня си, навита като пружина
изправена, обтегаема, несъкрушима.
Върши своята работа без да се жалиш
(дори ако почваш пак от началото).
Учи се от котките -
падай все на краката си...
Додето не свърши денят ти кратък,
развърти се пружината и безпощадно
гилотината на месеца
над главата ти падне.
Сега си свободна.
Ако искаш, вий като куче.
Ако искаш - мълчи.
Но каквото и да се случи,
пред очите на утрото - любопитно-злоради,
на нозете си падай,
на нозете си падай!
*************************************************************
Не искайте да бъдете безгрижни.
Не искайте да бъдете добре!
Не се превръщайте във сенки неподвижни
и не допускайте сърцето ви да спре.
Не се страхувайте от бръчки безпощадни,
не се предавайте пред всеки праг висок
и не затваряйте очи, когато някой падне
за цял живот при своя полет скок.
Бъдете си онези грешници, които
обръщат всяка своя възраст в младост,
отчаяно се влюбват и открито
превръщат в сила свойта слабост!
Etchi - 18.12.2009 08:59:21
Заглавие:
Имам толкова много любими творби и автори, че не зная дали ще ми стигне място и време да ги изредя...

Сега ще посоча "Ако" на Ръдиард Киплинг и по точно варианта на преводача Стоян Медникаров.

----------------------------------------

Ако

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;

или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха – зъл предател
еднакво със триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш мъж!

Ръдиард Киплинг
Etchi - 18.12.2009 09:47:18
Заглавие:
moni_sk написа:
Любимите ми стихотворения са две, но за съжаление не знам от кои автори са. Първото е озаглавено “Утринен тоалет“ (малко странно за заглавие на толкова красиво стихотворение), а второто - “Вричане“.

Каквото и да се случи -
сутрин рано се вдигай
(дори и цяла нощ да не си мигнала).
Среши се стар ...


"Утринен тоалет" е от Станка Пенчева това го знам, а за "Вричане" не зная... Питах и Google, но "мълчи" по въпроса Усмивка

Ново мнение